Илейн Барбиери - Непорочност

— И какво ще стане, ако…

— Просто излез.

— Не си го и помисляй — намеси се грубо Дженкинс. — Тя няма да отива никъде.

— Ако не я оставиш да излезе, няма какво да обсъждаме.

Частити внимателно проследи реакцията на Дженкинс след решителното заявление на Рийд. Видя как малките му очички се стрелкаха известно време от него към нея и обратно, докато накрая бавно отпусна револвера. Видя и искрицата на задоволство, която трепна в погледа на Рийд, докато се обръщаше към нея.

— Можеш да вървиш, Частити. И не се безпокой. Двамата с мистър Дженкинс ще приключим бързо.

Цялата разтреперана, Частити дръпна вратата зад гърба си. Веднага щом затвори, дочу приглушени гласове откъм стаята. Стори й се, че в гласа на непознатия не се долавя открита заплаха. Малко поуспокоена, тя се отправи надолу по коридора. Пълното й невежество относно живота на Запад я изумяваше. Никога досега не беше подозирала, че ненавистта към индианците е взела чак такива размери, че един агент на правителството да е принуден да се среща тайно с човек, който иска да им помогне. Що се отнасяше до револвера на мистър Дженкинс…

Варвари — ето какви хора живеят в Дивия Запад…

Може би в думите на леля Пенелопе се съдържаше повече истина, отколкото бе предполагала.

А другата истина беше, че Рийд не показа и следа от страх, докато дулото на револвера сочеше към тях. Кой знае защо, Частити не беше и очаквала друга реакция.

Озадачена от тази мисъл, тя се спусна по стълбите.

Рийд гледаше хладно Ед Дженкинс. Човекът явно беше към средата на четиридесетте. Беше нисък и жилав, с набразденото лице и мазолести ръце на фермер, прекарал дълги години на открито. В погледа му се четеше онази непоколебима решимост, която Рийд различаваше от разстояние. Той самият имаше същото това изражение, преди дълбоката омраза вътре в него да превърне сърцето му в късче лед. Рийд отлично знаеше, че човек с такъв поглед никога не правеше компромис с чувствата си.

Поредният пристъп на слабост му напомни за незавидното му физическо състояние.

— Пратил си ми телеграма, че Морган и бандата му се навъртат в Седалия. Това, което искам да знам, е защо не тръгна сам след него, ако те блазни наградата или, в противен случай, защо се свърза с мен, вместо да се обърнеш към закона?

Дженкинс се изсмя отсечено.

— Закона? Знаеш, че законът не може да догони Морган. Хората на закона са толкова погълнати от задачата да следват правилата, че винаги остават крачка след него.

— Но ти не си останал крачка след него.

Лицето на Дженкинс придоби непроницаемо изражение.

— Да, така е. Но не съм такъв глупак, че да си меря силите с Морган и неговата банда. Той е умен и много бърз, а аз не съм стрелец. Не че се боя за живота си, но проклет да съм, ако го оставя да се изплъзне и този път.

— Аз също не съм стрелец.

— Я не ме занасяй!

— Казах, че не съм стрелец.

Дженкинс го изгледа изпитателно.

— Е, може и да не си, но хората разправят разни работи. Казват, че имаш лична вендета с Морган и хора като него. И други неща се говорят.

— Какви неща?

— Казват, че подгониш ли някой, никога не се предаваш, а ти преследваш Морган от доста време. Казват още, че не се боиш от нищо.

Рийд започна бързо да губи търпение, след като раната на крака му го прониза отново.

— А ти какво ще спечелиш от всичко това? — попита безизразно той.

— Кожата на Морган, закована с гвоздеи на стената ми.

— И това ли е всичко?

Сарказмът в думите на Рийд не остана скрит за жилавия каубой.

— Да, това е всичко! — отвърна му троснато той.

— Защо?

— Това вече си е моя работа.

— Грешиш. Вече е и моя.

— Имах син преди време — отвърна той, а изпитото му лице се сгърчи в болезнена гримаса. — Но вече нямам, благодарение на Морган. Искам да го накарам да си плати.

Нещо се преобърна в стомаха на Рийд при тези думи.

— Къде е Морган сега?

— Напусна града. Не можах да го последвам, защото чаках да се срещна с теб, но знам къде отиде. Има тайно скривалище на индианска територия, където законът не означава нищо. Там е стадото, което плячкоса последно. По дяволите, толкова е уверен в себе си, че дори не си прави труда да погледне дали някой не го следва.

Дженкинс бръкна в джоба си и извади лист хартия. Разпъна го на леглото до Рийд и тънка усмивка се разля по устните му.

— Начертах ти карта. Няма да е трудно да го откриеш. — Той замълча за миг. — Само едно нещо искам от теб.

Рийд присви очи.

— Само една телеграма, с която да ми кажеш, че си го хванал. Това е всичко, което искам. На гърба на картата съм написал къде да я изпратиш.