Илейн Барбиери - Непорочност

— Не мисля, че Сали е най-подходящият човек.

Частити изправи снага отбранително.

— Сали е добър човек. Работила е с отец Стайлс.

— Но никога не е ръководила училище. Не мисля, че ще се справи.

— Но би могла поне да познава някой, който да помогне.

— Не мога да позволя проблемите в мисията да станат достояние на много хора.

— Но и не можеш да се справиш сам. Все някой трябва да ти помогне.

— Ще се справя.

— Бих искала да можех да помогна.

— Разбирам, Тръгнала си към Колдуел.

— За мен е много важно да стигна дотам. Вече телеграфирах. Очакват ме.

— Не се притеснявай. След ден-два ще съм на крака.

Частити го изгледа изпитателно и нещо в стомаха й се преобърна. В погледа му се четеше същата трескава решителност. Той наистина щеше да направи онова, което считаше за необходимо.

— Виждам, че си силно привързан към онова, което правиш.

— Така е.

— И ще го доведеш докрай, със или без нечия помощ.

Дори не беше нужно да й отговаря.

— Ще ти помогна, ако мога. — Думите сякаш сами се изтръгнаха от устните й. Все още се опитваше да ги обмисли, когато добави припряно: — Но само за няколко седмици, докато ти или някой друг не поеме училището.

Стори й се, че съзря искрица на задоволство в погледа му.

— Предлагаш ми повече, отколкото мога да приема. Знам колко много се притесняваш за репутацията си, Частити.

Репутацията й? Внезапно лицето й пламна. Съвсем беше забравила, че трябва да брани доброто си име.

— Тук, в Седалия, всички те мислят за моя съпруга. Това недоразумение не е донесло зло никому и не е нужно да се разгласява. Като се замисля, сигурно така ще е дори по-лесно.

Частити кимна.

— А що се отнася до Сали, тя има добри намерения, но е твърде приказлива. Не мисля, че ще е разумна да й казваш кой знае какво.

— Точно така.

— Благодаря ти, Частити.

Благодаря? Нима чудесата нямаха край?

— Няма защо, отче.

Нещо трепна в очите му.

— Мисля, че ще е по-добре да ме наричаш просто Рийд.

Внезапно победен от умората, Рийд се отпусна на възглавницата и промърмори:

— Ще си почина малко.

След минути вече спеше.

Частити бавно се отдалечи от леглото. Коленете й се опряха в креслото зад нея и тя приседна уморено. Стиснала безценния медальон в ръка, тя вторачи поглед в непредсказуемия мъж, който спеше в леглото. Само преди час беше готова да се качи на влака и да го остави завинаги зад гърба си, без дори да се замисли. А сега щеше да навлезе с него на индианска територия. Даже се беше съгласила да преподава в училището на индианската мисия — и то след като никога в живота си не беше виждала истински индианец!

— Частити трябва най-после да се научи да не се ръководи от емоциите си! Трябва да обмисля всяка ситуация, преди да действа!

— О, стига, Пенелопе! Частити е разумно момиче и е в състояние сама да взема решения. Аз имам пълно доверие в нея!

Дали наистина беше достатъчно разумна?

Беше ли взела правилното решение?

Гласовете на леля Хариет и леля Пенелопе продължиха да се лутат в съзнанието й, а отговорите все й се изплъзваха.

— Каква приятна семейна идилия!

Рийд се сепна и се отърси от съня. Насреща му се усмихваше доктор Кар. Той погледна през прозореца и видя, че над града вече се спуска вечерния здрач, после се обърна към ъгъла, където Частити вече се изправяше припряно на крака. И двамата бяха заспали. Влудяваше го мисълта, че за пореден път всеки е могъл да влезе в стаята и да приближи леглото му, без да го усети. Никога преди не се беше чувствал така уязвим.

— Тази гримаса вече ми е позната. — Доктор Кар докосна челото му. — Вече нямате треска. Как е раната?

Все още ядосан на себе си, Рийд отвърна троснато:

— Добре съм.

— Е, и тонът ми е познат. — Той се обърна към Частити, която вече пристъпваше към леглото. — Добре ли се държа моят пациент, докато ме нямаше?

Тя кимна.

— Сали ми каза, че не сте слизали за вечеря. След няколко минути ще ви донесе поднос с храна.

— Нямаше нужда — възпротиви се Частити. — Сали не е длъжна да се грижи за нас.

— Не е длъжна, но й е приятно да се грижи за такава приятна млада двойка като вас.

Частити не съумя да прикрие разяждащото чувство на вина в погледа си. Раздразнен, Рийд благодари на бога, че доктор Кар не гледаше към нея. Частити беше толкова наивна и доверчива, че той не можеше да проумее как е успяла да живее досега, без да я сполети някакво катастрофално бедствие.

Внезапно му хрумна странната мисъл, че пътуването му с нея на индианска територия може да се окаже катастрофално бедствие, но той потисна отегчено тази мисъл. В момента нямаше голям избор и вече бе взел своето решение.