Илейн Барбиери - Непорочност

— Спомена, че някой те очаква в Колдуел.

— Да.

Раздразнен, че Частити не му разкрива нищо повече, Рийд добави:

— Би трябвало да му телеграфираш, че ще закъснееш.

— Ще телеграфирам.

Не му допадаше колебанието в гласа й.

— Това ще го ядоса ли?

— Надявам се, че не.

— Явно си сигурна, че ще те разбере.

— О, да. Той е страхотен човек.

— Сигурно има ранчо.

— Не. Той е банкер.

Банкер…

— Отиваш му просто на гости или смяташ да останеш?

— Ако нещата се развият добре, надявам се да остана.

— А той иска ли да останеш?

— Не знам.

Внезапно Рийд изпита остър прилив на гняв.

— Никой нормален мъж не би трябвало да оставя жена като теб да пътува сама в тази дива провинция.

Той долови острата нотка в гласа й, когато му отвърна:

— Жена като мен?

Той й отговори по-предпазливо:

— Жена, която не познава тази част от страната.

— Аз умея да се грижа за себе си.

— Сигурно.

— Знам отлично накъде съм тръгнала и какво искам да постигна. Отдавна планирам това пътуване.

Рийд мълчеше.

— За мен е много важно.

— Струва ми се, че той е много важен за теб.

— В момента всичко зависи от него.

Стомахът му се сви, щом долови нотката на отчаяние в гласа й.

— Сигурно си нямаш никой друг?

— Не… да… — Тя сякаш се поколеба, а после му отвърна простичко: — В момента той е всичко, от което се нуждая.

Рийд напрегна погледа си, за да я види по-ясно на оскъдната светлина, но чертите й си оставаха все така неясни, както й отговорите й. Неясни… но искрени. Сигурен беше в това. Тази жена не умееше да лъже.

Хрумна му, че срещата й с него ще й бъде добър урок в тази насока.

Нещо просветна откъм прозореца и за миг освети лицето й. Седеше, облегната на възглавницата си, стиснала медальона в малката си длан. Този неин жест вече му бе станал познат. Той събуждаше нещо в спомените му.

Внезапно Рийд проговори.

— Когато всичко свърши, ще се погрижа да стигнеш до Колдуел.

— Няма да е необходимо.

— Напротив.

Рийд и сам не разбра защо го каза.

Но изведнъж отговорът нахлу в съзнанието му със смразяваща яснота. Свежият нощен въздух, който повяваше през прозореца, мекият женски глас в тъмнината, позабравеният аромат на рози, който все още изостряше сетивата му… Не, не можеше да си позволи да падне в този капан!

Той побърза да сложи край на разговора.

— Ще тръгнем след два дни.

— Но доктор Кар каза…

— Два дни. И нито минута повече!

Двата дни изминаха неусетно.

Слънцето блестеше ослепително в ранната утрин. Движението по улицата още не беше оживено, когато Рийд надникна през прозореца на хотелската стая. Частити отдавна беше будна. Беше я оставил да си мисли, че той спи, защото така беше по-добре за него. Обикновено рано сутрин тя се възползваше от банята на Сали, ако можеше да съди по аромата на рози, който всеки ден дразнеше сетивата му, щом тя се върнеше в стаята. И тази сутрин знаеше, че Частити ще има нужда от време, за да се погрижи за тоалета си. Той също се нуждаеше от известно време.

Рийд плъзна нозе покрай леглото и за пореден път потръпна от болката, която прободе бедрото му. Изправи се предпазливо в целия си ръст и пристъпи към умивалника в ъгъла на стаята. Двата дни се бяха оказали по-кратки, отколкото си мислеше в началото, но неотложните задачи, които тогава го подтикнаха да вземе това решение, все още го очакваха. Доколкото знаеше, Морган вече се готвеше да напусне индианските земи. Не можеше да го остави да се измъкне и този път.

Вкопчен в тази мисъл, Рийд дори не се погледна в огледалото. Вместо това побърза да налее вода в каната и затърка ожесточено сапуна в кесийката, докато се надигна пяна. После си пое дълбоко дъх, за да се отърси от последните признаци на отпадналост, и натърка с кесията лицето, гърдите и ръцете си. Втриваше сапуна в плътта си и прехвърляше наум плановете си за предстоящите дни. След няколко минути, свеж и облекчен, той вече избърсваше останалите капчици вода от кожата си с бавни, кръгообразни движения. Разтриваше енергично широките си рамене, схванати от дългите дни, прекарани в леглото, и масажираше стегнатите мускули на гърдите си, готов да действа. Почувства прилив на сила в тялото си и посегна към бръснача.

Малко по-късно, вече чист и облечен, Рийд огледа критично отражението си в огледалото. Отсреща го гледаше безупречен, гладко избръснат божи служител, със светла коса и непреклонен поглед. Тъмните му дрехи и бяла якичка си бяха на мястото. Кожата на лицето му все още беше бледа, а очите му бяха оградени от тъмни кръгове, но вече стоеше на краката си с учудваща лекота. Нямаше и следа от пулсиращата болка в бедрото му, нито пък от досадната отпадналост, която през последните дни караше ръцете му да треперят.