Илейн Барбиери - Непорочност

— В пощата? И ти възнамеряваш да отидеш сам дотам? Съзнаваш ли колко е далече пощата оттук?

— Ще се справя.

— Не, няма да се справиш.

— Ще се справя!

Рийд инстинктивно долавяше, че тя е на път да се предаде. Задоволството му обаче мигом се изпари, когато го връхлетя поредния болезнен пристъп на слабост. Той затвори очи. Почувства мека длан на челото си и отвори очи. Частити бе приведена над него, а тънките й вежди бяха извити в загрижена гримаса. Рийд долови аромата на рози.

— Още си твърде слаб, за да вървиш сам. Нима не разбираш?

— Длъжен съм да опитам!

Частити се поколеба още само за миг, преди да отговори:

— Ще отида вместо теб.

— Но влакът ти…

— Утре ще има друг влак. Във всички случаи, не бих могла да замина без очилата си. Как се казва човекът, с когото би трябвало да се срещнеш?

— Не мога да ти позволя…

— Как е името му?

— Едуард Дженкинс.

Частити кимна.

Докато вървеше към вратата, Рийд добави:

— Трябва да те предупредя, че някои хора наоколо не са особено благоразположени към индианците. Затова мистър Дженкинс пътува инкогнито. Той не те познава, така че е възможно да не ти се представи с истинското си име. И ще е най-добре да се съгласяваш с всичко, което ти каже.

Частити кимна отново.

Невярващ, Рийд не откъсваше вторачен поглед от вратата, която се бе затворила след нея. Изумяваше го лекотата, с която бе успял да я манипулира. Никога не беше срещал по-доверчива жена. Какво ли си мислеше онзи приятел в Колдуел, та й позволяваше да пътува сама?

Изненадан от неприязнената тръпка, която го прободе при тази мисъл, Рийд затвори очи. Него какво го засягаше всичко това?

Тази работа никак не му харесваше.

Лениво облегнат на стената на сградата, Ед Дженкинс присви очи срещу ярките лъчи не превалящото слънце, докато жената с ярко червената коса излизаше от пощата и се отправяше нагоре по улицата. Без да я изпуска от поглед, той нахлупи шапката си по-ниско над челото. Нещо не беше наред. Вече два дни чакаше Фарел да потърси контакт с него. Тъкмо беше на път да се откаже, когато червенокосата жена влезе в пощата и попита за някакви съобщения за отец Рийд Фарел.

Отец Рийд Фарел?

Дженкинс неволно се изхили. Беше слушал много за Рийд Фарел, и от всичко, което бе чул, знаеше че този тип е склонен по-скоро да избива престъпниците, отколкото да ги вкарва в лоното божие. Беше чувал също, че Фарел работи сам.

Дженкинс остави червенокосата да набере малко преднина, а после се оттласна от стената и я последва на известно разстояние. Единственото логично обяснение, което му хрумваше, беше че Уил Морган е научил, че е в града, и е изпратил тази жена да го подмами. Би било типично за Морган. Него го биваше да мами хората, да ги кара да му вярват, точно както бе накарал Сони да му повярва. Той самият не бе съумял да стори нищо, за да накара Сони да проумее какво се крие зад примамливите обещания на онзи изверг, докато не стана твърде късно.

Червенокосата жена свърна на завоя и Дженкинс ускори крачка. Зави зад ъгъла точно навреме, за да я види да влиза в хотела Билтмор. Спря за миг и огледа щателно улицата. Не биваше да подценява Морган.

Червенокосата се изгуби зад свивката на стълбището в момента, в който Дженкинс влезе във фоайето. Той се огледа подозрително и понечи да я последва, но нечия ръка го потупа настойчиво по рамото.

— Хубава жена, нали?

Дженкинс пъргаво се обърна и видя ниска жена на средна възраст, облечена в ярко червена рокля. Той се ухили престорено.

— Страхотна е. Току-що ми намигна на улицата, а после свърна към хотела. По-ясна покана не съм получавал.

— Размечтал си се, приятел. — Жената се разсмя и протегна ръка. — Аз съм Сали. Този хотел е мой. И трябва да ти кажа, че каквото и да си мислиш, че си видял, грешиш. Жената, която току-що се качи по онези стълби, е истинска дама. И освен това е омъжена.

— Омъжена, а? — Дженкинс поклати невярващо глава. — Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. Съпругът й е отец Рийд Фарел, така че каквито и похотливи идеи да си имал, по-добре си ги избий от главата.

— Свещеник? Божичко! На мен никак не ми прилича на жена на свещеник!

— И свещеникът също не прилича на свещеник, така че сигурно са си лика-прилика. Но тя се грижеше предано за него.

— Грижила се е за него?

— Той е болен. Доктор Кар го навестява редовно.

— Така ли?

— Трябваха ни трима мъже, за да го качим по стълбите в нощта, когато пристигнаха. Слава богу, че първа стая беше свободна, защото какъвто е едър, не знам дали щяхме да го помръднем и крачка повече.