Илейн Барбиери - Непорочност

Но мисълта, че същият този път го бе довел до тази хотелска стая, в която в момента лежеше съвсем безпомощен, внезапно се оказа твърде болезнена, за да я понесе. Отново си пое дълбоко дъх. Не възнамеряваше да чака повече! Нямаше нужда от Частити Лорънс. Нямаше нужда от никого! Още сега щеше да се изправи и да направи няколко крачки. А утре щеше да повърви още малко и още вдругиден щеше да е вече на крака, готов да поеме отново по пътя си.

Неочакван звук откъм вратата го изтръгна от мислите му. Рийд замря, когато чу колебливото почукване по вратата.

Много добре…

Рийд стоеше в безмълвно очакване, а вратата бавно се отвори и разкри високо, стройно женско тяло, сякаш изваяно в тъмната рамка от дърво.

Беше Частити Лорънс.

Частити сякаш се вцепени. Не беше очаквала да види отец Рийд Фарел, приседнал на леглото, с ясни сини очи и съсредоточен поглед. Стомахът й се обърна по познатият й напоследък начин, когато, застанала насреща му, Частити разбра, че Сали е била права. Пасторът наистина изглеждаше добре. Сега, когато измамната брада вече не покриваше лицето му, златистите кичури на косата му изглеждаха по-светли, а очите му — още по-сини. Вече не оставаха скрити за погледа й правилните черти на лицето му, или пък волевата извивка на челюстта му. И докато го гледаше вторачено, Частити внезапно бе осенена от мисълта, че макар през последните два дни да се беше грижила за този човек далеч по-интимно, отколкото би й се искало да си признае, всъщност го виждаше за първи път. Беше по-млад, отколкото й се бе сторило на пръв поглед. Вече не я гледаше така сурово и, трябваше да му го признае, изглеждаше доста привлекателен…

Частити се сепна при тази мисъл. Привлекателен? Този човек с нрав на отровна змия й се струваше привлекателен?!

Доктор Кар явно беше прав. Тя се нуждаеше от почивка.

Доволна, че е намерила логично обяснение за налудничавите си мисли, Частити заговори, без да се помръдне от вратата:

— Не се притеснявайте, отец Фарел. Няма да оставам. Просто изгубих очилата си и си помислих, че може да са някъде в тази стая.

— Влез.

Частити не се помръдна.

— Моля те, влез.

Моля те?

— Не мога да те обвинявам, че си така изненадана. Треската не може да бъде извинение за отвратителното ми поведение през тези дни. Надявам се да ми простиш.

Частити стоеше, останала без думи. Наистина ли това беше същият човек, който бе оставила в леглото преди няколко часа? Тя осъзна, че светлината откъм коридора й прави добра услуга като засенчва изуменото изражение на лицето й и пристъпи колебливо в стаята. Огледа го изпитателно, а той продължи:

— Не си спомням кой знае какво от последните два дни, но все пак имам откъслечни спомени. Спомням си, че ми каза колко си се смутила, след като лекарят е приел, че си моя съпруга. Не бива да се притесняваш повече за това. Само след няколко часа вече ще съм на крака и ще…

— Какво каза? — прекъсна го Частити. — Доктор Кар ли ти позволи да ставаш?

— Не съм казал такова нещо.

— Но каза…

— Казах, че скоро ще съм на крака. И независимо дали ти се вярва или не, тъкмо се опитвах да стана, когато ти почука на вратата.

Частити беше изумена.

— Не бива да ставаш! Нали сам видя раната на крака си? Ако отново се влоши, ще…

— Налага се да свърша някои неща.

— Сигурна съм, че могат да почакат, за каквото и да става въпрос.

— Става въпрос за изключително важни неща.

— Здравето ти е най-важното нещо в момента.

Пасторът не й отговори.

— Какво би могло да е по-важно от здравето ти?

— Трябва да разговарям с един човек тук, в Седалия… Става въпрос за мисията.

— Мисията… — Частити вече познаваше решителните искрици в очите му. — Разбирам, че нямате търпение да стигнете до мисията, но доколкото разбрах от Сали, там от доста време чакат някой да замести покойния отец Стайлс. Още една седмица едва ли ще е чак от такова значение.

— Отец Стайлс… да. — Рийд направи многозначителна пауза, преди да продължи: — Получих част от записките му. Трябваше да се срещна с някой тук, в Седалия, който поддържа връзка с представителството на индианците. Той трябваше да ми разясни някои специфични неща относно мисията. Но времето тече и ако той реши, че е чакал твърде дълго, ще се върне във Вашингтон и аз ще пропусна шанса си…

— О… — Частити надникна дълбоко в необятните сини очи на пастора. Човекът очевидно се безпокоеше. Тя видя твърдата решимост в погледа му и пристъпи по-близо до леглото. В очите й се четеше съчувствие.