Илейн Барбиери - Непорочност

Частити вирна упорито брадичка, сякаш се отбраняваше от собствените си мисли. Все пак, тя не беше виновна, че е израсла до внушителния ръст от метър и седемдесет. Никой не можеше да я обвини, че заради необичайния й ръст е имала твърде скромен избор в единствения магазин на този забравен от бога град. И едва ли беше нейна вината за начина, по който женските й форми, които й се струваха твърде едри за иначе кльощавото и тяло и които обикновено бяха грижливо прикрити, сега напираха над деколтето на роклята и просто приковаваха вниманието.

Частити простена на глас. И тогава погледът и попадна на старата й, черна рокля. Хрумна й да я облече отново, но видът й беше така отчайващ, че се принуди да я захвърли безпомощно встрани.

Помнеше, че в този момент беше напипала билета за влака в джоба си и оттогава настойчиво си повтаряше, че скоро ще се отърве от този влудяващ низ от неприятности, в който господ знае как беше попаднала. Но още тогава, когато понечи да види точния час, в който влакът ще отпътува, бе установила, че й липсват очилата. Последваха няколко минути на отчаяно търсене из тясното помещение, а после беше завързала косата си на тила и бе излязла на улицата, за да ги потърси по пътя, по който бе дошла. И оттогава досега ги търсеше.

За пореден път стигнала до хотела, Частити вторачи поглед във входа на сградата. Преглътна мъчително. Влакът щеше скоро да отпътува. Тя обаче не можеше да замине без очилата си, а оставаше само още едно място, където би могла да ги открие.

Частити влезе в хотела и огледа стълбището. Обърна се сепнато, когато иззад гърба й прозвуча гласът на Сали.

— Пасторът те чака, мила.

Съмняваше се да е така.

— Той хапна добре днес. Сега се чувства по-добре, но настроението му не е за завиждане.

Както винаги.

— Не знаех, че съпругът ти изглеждал толкова добре — вметна Сали.

Частити се насили да се усмихне.

Сали пристъпи крачка към нея и й прошепна поверително:

— Но погледът му не е като на свещеник. Ако бях на твое място, щях да внимавам се него.

Частити се отправи към стълбището.

— Съжалявам, но трябва да вървя. — Набразденото от ситни бръчици лице на доктор Кар изглеждаше сериозно. Той наблюдаваше безмълвно Рийд известно време, преди да добави: — Няма я вече повече от два часа. Бих могъл да обиколя града и да я потърся, ако пожелаете.

— Няма да е необходимо. Тя сама ще се върне.

— Съвсем сигурен сте в това, нали?

— Да.

Доктор Кар го изгледа изпитателно.

— Е, надявам се да не останете разочарован. Във всеки случай, Сали скоро ще ви донесе още топла храна. Ако имате нужда от нещо, просто й кажете.

Без да пророни и думичка, докато лекарят не затвори вратата зад гърба си, Рийд тихичко изруга под носа си. Не му допадаше да лежи в тази стая, съвсем безпомощен. Беше твърде опасно. Нито пък му допадаше мисълта, че в момента плановете му зависеха от това, дали досадната Частити Лорънс има резервен чифт очила.

Минутите се точеха като дълги часове.

Рийд започваше да губи търпение. Проклет да беше, ако останеше да я чака и секунда повече!

Той стисна зъби и стоически понесе пронизващия спазъм в бедрото си, докато присядаше в леглото. Най-сетне успя да се изправи и си пое дълбоко дъх.

Внезапно проумял абсурдността на цялата ситуация, Рийд се разсмя на глас. Рийд Фарел — ловецът на глави! Ако преди няколко години някой му беше казал, че ще лежи някой ден в подобна хотелска стая, с рана от куршум, която разяжда плътта му и с кървави пари в джоба си, които е спечелил, като е преследвал издирвани мъже като животни, несъмнено щеше да го нарече лъжец. Но преди няколко години той не беше същият човек.

Обичаше Джени от мига, в който узна какво означава тази дума. Когато прегръщаше Джени, сякаш държеше целия свят в ръцете си. А след като я загуби, можеше да запълни празнотата само по един начин.

Всъщност, беше захванал този занаят от най-благородни подбуди. След като законът се оказа не достатъчно ефективен, за да залови престъпниците, отговорни за смъртта на Джени, той реши, че сам ще ги залови. Преследваше ги безмилостно. Още помнеше безумното тържество, което го бе обзело в момента, в който ги предаде на закона. Помнеше също и огорчението, което бе изпитал, щом разбра, че бандата крадци на добитък не е същата, която бе изпратила Джени под копитата на собственото й стадо.

Наградата, която получи за залавянето им, се оказа неочаквана за него. И понеже спестяванията му ежедневно се стопяваха, той ги прие, с надеждата да открие хората, които търси, следващия път… Или пък по-следващия. Често му беше хрумвало, докато се луташе самотен в тъмните нощи, години по-късно, че той не е избрал сам пътя, по който бе поел. По-скоро пътят го бе избрал.