Пол Андерсън - Патрул във времето

— Извинете — промърмори Номура.

— Няма нищо, Том.

— Не, аз… аз си мислех… когато я видях да изчезва… че спасителният отряд би могъл да се върне в този, същия миг и да я…

— Напълно естествен ход на мисли за един новак. Но, както разбираш, ние не сме го направили. А и едва ли някой би ни позволил. Твърде опасно е. Нямаме право да рискуваме живота на хората от Патрула. Още повече, когато хрониките сочат, че подобен опит предварително е обречен на неуспех.

— И няма никакъв начин да заобиколим тази пречка?

— Поне на мен не ми е известен. Примири се със съдбата, Том. — Той се поколеба. — Мога ли… да направя нещо за теб?

— Не — отвърна с пресипнал глас Номура. — Оставете ме сам.

— Разбира се — каза Еверард и се надигна. — Запомни само, че не си единственият, който скърби за нея — добави Менс и излезе.

Когато вратата се затвори, Номура бе завладян от усещането, че шумът от водопада се приближава към него и нараства, нараства… Той втренчи невиждащ поглед през прозореца. Слънцето беше превалило най-високата си точка и бавно се спускаше към хоризонта.

„Трябваше да я последвам, незабавно.“

И да рискува живота си. Ами да — ако загинат, поне да бъдат заедно.

Не, това е безсмислено. Двама мъртви не правят един жив. А и как щеше да й помогне без необходимото снаряжение? Постъпи правилно, като потегли веднага за помощ.

Само че помощта му беше отказана (от човек, или съдба — нямаше значение) и тя загина. Потокът я запрати в пропастта. Вероятно само се е изплашила — секунда преди да загуби съзнание, а след това сблъсъкът я е убил, разкъсал я е на части и ги е разхвърлил по дъното — същото това дъно, което някога, като млад офицер в Патрула, обичаше да кръстосва по време на отпуска. Тогава дори не знаеше коя е Филис. Господи, дано поне прахът му някога се смеси с нейния!

Въздухът се разтресе от далечна канонада и подът затрепери. Вероятно могъщата река бе сринала до основи поредната непристъпна каменна планина. С каква професионална гордост би запечатала тя този миг на лентата!

— Би запечатала ли! — извика Номура и скочи от фотьойла. — Ще го запечата!

Длъжен бе да се посъветва поне с Еверард, но се опасяваше (може би напразно — мъката и липсата на опит са лоши съветници), че Менс ще му забрани и ще го отзове. Имаше нужда от почивка, но вместо това предпочете стимулираща таблетка. Инструкцията изискваше първо да провери генератора на силовото поле, а едва след това да го монтира върху стойката на неговия хроноцикъл. При това да не го прави тайно.

Когато изкара машината от гаража, един патрулен го попита накъде е тръгнал. „Ще се поразходя“ — отвърна лаконично Том. Онзи кимна съчувствено. Може би не знаеше за истинските му чувства към Филис, но загубата на близък другар винаги е тежка. Номура се отправи първо на север и едва след като базата се скри от погледа му, свърна към водопада.

Бреговете на потока не се виждаха. Хроноцикълът му бе обгърнат от облак пръски, напомнящ мътна, млечнобяла пелена. Лицевият предпазител оставаше прозрачен, но погледът му се губеше в мъглата, достатъчно разпокъсана на места, за да прозира гигантската водна стена. Шлемът пазеше ушите, но не можеше да омекоти чудовищните вибрации, които пронизваха цялото му тяло. Машината непрестанно се тресеше от въздушните вихри и Номура трудно я удържаше.

Но за да уцели нужния миг…

Той скачаше напред и назад във времето, проверяваше настройката и отново включваше стартера, търсейки сред мъглата собствените си размити очертания и още нещо…

Изведнъж ги зърна — две светли петънца високо в небето. Том видя как едното се стрелна надолу, блъсна се във водата и изчезна, потъна, а другото няколко секунди се мята наоколо, след което литна обратно. Прохладната солена мъгла го скри от самия него — та нали присъствието му не е било зафиксирано в онези проклети хроники!

Том се понесе напред, завладян от някаква непозната, стихийна сила, но успя да запази самообладание. Готов бе да прекара тук отреденото му биологично време, само и само да дочака своя миг. Страхът от смъртта, мисълта, че когато я открие, тя може да е вече мъртва — всичко това оставаше на заден план.

Хроноцикълът увисна само на метър от водната стена. Вихрите, погълнали Филис, се опитваха да издърпат и него. Но той беше нащрек, изплъзваше им се отново и отново — не само в пространството, но и във времето, за да може през онези фатални десетина секунди да държи под наблюдение целия този участък от водопада.