Пол Андерсън - Патрул във времето

— Да тръгваме — подхвърли тя на Номура и дори тази груба фраза на темпорален прозвуча от устата й нежно и мелодично.

Те слязоха по стълбите и пресякоха двора. По пътя срещнаха двама колеги, които ги поздравиха любезно, но Номура усещаше, че го правят главно заради девойката, Филис бе висока, стройна, с орлов профил, който издаваше сила, но първоначалното сурово впечатление се смекчаваше от големите зелени очи и чувствени устни. Дори безформеният сив комбинезон и високите ботуши не разваляха фигурата й, нито загрозяваха грациозната й походка.

Номура знаеше, че също не изглежда зле — гъвкаво мускулесто тяло, скулесто лице с правилни черти, мургава кожа, но редом с Филис се чувстваше някак неловко.

„А също така и незабележим“ — помисли си той. Беше само един новоизпечен патрулен, при това не оперативен агент, а научен сътрудник. „Как да разкрия пред една аристократка от епохата на Първия Матриархат, че съм влюбен в нея?“

До водопада оставаха още няколко мили, но във въздуха вече се носеше нестихващият грохот. Понякога Номура го оприличаваше на църковен хор. Дали беше плод на въображението му, или произтичаше от неуловимите вибрации, които се предаваха по земната повърхност?

Филис отвори вратата на гаража. Вътре имаше няколко хроноцикъла, напомнящи двуместни мотоциклети, но без колела. Оборудвани с антигравитатори, тези машини бяха в състояние да извършват скокове през няколко хиляди години. (Хроноциклите и техните пилоти бяха доставени тук благодарение на по-мощните хрономобили и хронокатери). Хроноцикълът на Филис бе оборудван с всевъзможна записваща апаратура. Том така и не успя да я убеди, че товарът надхвърля определените норми, а не му даваше сърце да доложи за това на началството. Тъкмо затова покани Еверард — разчиташе, че като старши по звание американецът ще забележи нарушението и ще направи забележка на приятелката му.

— Размърдай се — подхвърли тя през рамо. — Утрото скоро ще остарее.

Том седна на своя хроноцикъл, включи захранването, двамата с Филис се плъзнаха безшумно през вратата на гаража и литнаха. Като набраха височина, те преминаха в хоризонтален полет и се понесоха на юг, където река Океан се вливаше в Средата на Света.

Южният хоризонт, както обикновено, се губеше зад пелена от мъгла, а отгоре синееше небето. С приближаването им мътната завеса се вдигна и не след дълго увисна над тях. По-нататък светът изчезваше сред водовъртеж от сивкави вихри, ушите им заглъхнаха от оглушителния рев, по околните скали се стичаха ручейчета, прокарвайки безброй канали в земята. Толкова плътна бе тази хладна, солена мъгла, че дори да се диша бе опасно.

Гледката, която се откриваше от високо, караше дъха да секне — нагледно илюстрирана картина за края на една геологична епоха. В продължение на половин милион години грамадната чаша на Средиземно море е била празна. Но ето че сега Херкулесовите врати се бяха разтворили и през тях нахлуваше Атлантика.

Разсичайки въздуха, Номура извърна поглед на запад към неспокойното, изпъстрено с пенести вълни безбрежно пространство. Виждаше и мястото, където водите на океана се устремяваха през наскоро появилата се цепнатина между Европа и Африка. Безброй течения се сблъскваха и завъртаха, губейки се сред хаоса, бушуващ между земята и небето. Стихията помиташе скали, изпълваше в миг долини и на много мили зад тях бе покрила целия бряг с ослепителна пяна. Яростен, снежнобял поток разсичаше двата континента на широчина осем мили, сияейки с изумруден блясък, а ревът и грохотът му отекваха надалеч. Пръските летяха толкова нависоко, че цялата Херкулесова врата бе скрита от непрогледна, влажна мъгла.

Ярките слънчеви лъчи рисуваха дъги в мъглата. Тук, на тази височина, шумът на реката бе като стържене на чудовищни воденични камъни и Номура съвсем ясно различи гласа на Филис в слушалките, когато девойката спря своята машина и вдигна ръка:

— Почакай. Искам да направя няколко снимки, преди да продължим.

— Не прекаляваш ли с тия твои снимки? — тросна се Том.

— Нищо не е прекалено там, където има чудо — отвърна с мек упрек тя.

Сърцето му подскочи. „Тя съвсем не е войник в пола, родена да властва над тези, които стоят по-долу от нея. Не е такава въпреки произхода и навиците си. Тя познава благоговейния ужас и красотата и… да-да, знае какво е усещал Господ Бог, когато е запретнал ръкави… — И си каза насмешливо: — Майчице, какви ги дрънкам!“.

Задачата й беше да направи аудио-визуален многодиапазонен запис на Събитието — от неговото начало до деня, след близо сто години, когато чашата ще се напълни и вълните ще залеят брега, където много по-късно ще пристигне Одисей. А това ще й отнеме поне няколко месеца. („И на мен, на мен също, но толкова по-добре!“)