Пол Андерсън - Патрул във времето

Луната озаряваше планините и снегът по върховете им сияеше в бяло. Далеч на север се виждаше застиналата ледникова река. Някъде виеше вълк. Кроманьонците огласяха пещерите си с песни, но напевите им едва проникваха зад дебелите стъкла на верандата.

Дейрдре стоеше в мрака. Самотен лунен лъч осветяваше лицето й, обляно в сълзи. Когато Ван Сараук и Еверард я доближиха, тя ги огледа с почуда.

— Толкова бързо? — прошепна девойката. — Нали се разделихме тази сутрин?

— Бързо се справихме — отвърна Ван Сараук, изучил древногръцкия с помощта на хипноизлъчвател.

— Надявам се… — тя направи опит да се усмихне, — че вече сте свободни и ще можете добре да си починете.

— Да — кимна Еверард. — Вече сме свободни. Известно време мълчаха, загледани в снежните планини.

— Вярно ли е, че никога няма да се върна у дома? — тихо попита Дейрдре.

— Боя се, че да. Нашите заклинания…

Еверард и Ван Сараук се спогледаха. Бяха получили официално разрешение да разкажат на девойката всичко, което сметнат за необходимо и да я отведат където и да било, стига да се чувства добре и да привикне бързо към новия живот.

Ван Сараук, естествено, настояваше, че това е само и единствено Венера, а Еверард бе твърде изморен, за да спори.

Дейрдре въздъхна сърцераздирателно.

— Така да бъде — примири се тя. — Не смятам да погубвам живота си в напразни страдания. Сигурна съм, че в края на краищата Великия Ваал ще дари народа ми с щастие. Така ли е?

— Уверен съм в това — отвърна Еверард.

Едва сега почувства, че е на предела на силите си. Искаше само едно: да се добере до леглото и да заспи. Нека Ван Сараук й разкрие всичко и получи наградата.

Еверард му кимна.

— Сбогом, Пиет. Тя е твоя.

Венерианецът хвана девойката за ръка.

А Еверард реши, че е време да напусне сцената.

Предполагаше се, че базата на Патрула във времето ще функционира тук не повече от сто години — до края на Изпълването. През това време постоянният състав щеше да е съвсем ограничен — неколцина учени и обслужващ персонал. Ето защо базата не беше голяма — къща и две служебни постройки.

Когато се озова в най-южния край на Иберия пет и половина милиона години преди своето раждане, Том Номура установи, че релефът на местността е далеч по-различен от този, който помнеше от уроците по география. Издигащите се плавно на север хълмове постепенно преминаваха в планинска верига, обхващаща целия хоризонт, прорязана от дълбоки клисури с тъмни мастилени сенки. Климатът беше сух, тропически: през зимата, макар и рядко, падаха проливни дъждове, затова пък лятно време рекичките се свиваха до немощни ручейчета, или съвсем пресъхваха, а тревата изгаряше до жълто. Дървета и храсти се срещаха рядко — изобилстваха трънаци, мимоза, акация, палми, папрат и орхидеи.

И въпреки това животът кипеше: в безоблачното небе се рееха лешояди и ястреби, безчет тревопасни пасяха в общо, неизброимо стадо — раирани като зебри дребни коне, първобитни носорози и донякъде напомнящи тапири жирафи. Понякога се срещаха и покрити с рядка козина мастодонти с гигантски, закривени бивни, малки зли очички и свиреп нрав — далечни прадеди на своите благородни потомци, слоновете. Имаше и хищници — саблезъби тигри, едри зъбати котки, хиени и шумни стада от маймуни, които вече правеха опити да стъпват на задните си крака. Мравуняците достигаха до шест фута височина.

Въздухът ухаеше на суха трева, нагорещена земя, изпражнения и кръв. Когато излезеше вятър, вдигаше гигантски облаци прах. Земята се тресеше под тропота на копита, цвърчаха птичи ята и се чуваше рев на зверове. С настъпването на нощта студът ставаше нетърпим, а в ясното небе изгряваха толкова много звезди, че никой не забелязваше познати съзвездия.

Но така беше до скоро. Докато не започнаха големите промени. А сега бе дошъл редът на Гръмовното столетие. И когато то приключи, нищо вече няма да е както преди.

— Не, благодаря. Днес ще се поразходя, ще се поогледам. А вие се забавлявайте. — Менс Еверард погледна изпод вежди Том Номура и Филис Реч и се усмихна.

Номура дори беше готов да се закълне, че този плещест, леко побелял мъж с множество белези по лицето, му намигна шеговито. Двамата не само бяха от една епоха, но дори и родината им бе една и съща. Разликата не бе кой знае колко голяма: Еверард бе завербуван в Ню Йорк през 1954-та, а Номура — в Сан Франциско от 1972 година. И да имаше някои дребни подробности, които да отличаваха тези дати, не бяха нищо повече от мехурчета върху разпенената повърхност на времето. Считано от завършването на Академията, биологичният живот на Том Номура не надхвърляше четвърт столетие, а Еверард не казваше колко десетилетия е добавил към възрастта си в странствания из времена и епохи. Но отчитайки подмладяващите процедури, на които редовно се подлагаха сътрудниците на Патрула, да се открие истинският им брой беше задача с повишена трудност. Номура имаше чувството, че заради многобройните си превъплъщения агентът му бе станал далеч по-чужд от родилата се две хилядолетия след края на двайсети век Филис Реч.