Пол Андерсън - Патрул във времето

— Хванете го и му отсечете главата! — нареди мидиецът.

— Но, господарю — възрази стотникът, — той се остави на царската милост!

— Това е магия! Сега вече съм сигурен — този тук е магьосник, син на Зохак и слуга на Ариман! Убийте го!

— Не, почакайте! — викна отчаяно Еверард. — Ти си предател, защото не ми позволяваш да съобщя на царя, че… Пусни ме веднага, негоднико!

Някой го сграбчи за дясната ръка.

Еверард беше склонен да прекара няколко часа в зандана, докато слухът за него стигне до царя и той да го повика при себе си, но събитията бяха придобили съвсем друг обрат. Завъртя се рязко и удари с лявата си длан стражника по носа. Противникът се олюля, Еверард използва спечеленото преимущество и изтръгна секирата от ръцете му — тъкмо навреме, за да отбие следващия удара.

Още неколцина от стражниците се нахвърлиха върху него. Той замахна със секирата, острието й отскочи от другата секира, но притежателят й се раздели с няколко пръста. Едно от задълженията на патрулния бе да владее до съвършенство ръкопашния бой с всички видове оръжия. Еверард не беше изключение, но едва ли щеше да издържи дълго срещу превъзхождащия го по численост противник. След като парира поредния удар, насочен към главата му, той се скри зад близката колона. Не само си осигури малко свободно пространство, но и за миг се оказа насаме срещу един от противниците, който заплати за това с посечена лява ръка. Еверард прескочи падащото тяло и се озова в средата на помещението. Харпаг се надигна с необичайна за възрастта си енергия и измъкна от пояса си дълга, закривена сабя. Проклетото старче въобще не се страхуваше от него! Еверард направи още няколко крачки и се разположи така, че хилиархът да се озове между него и стражата. Оръжията им се кръстосаха. Патрулният се стараеше да скъси максимално дистанцията — така поне останалите стражници нямаше да посмеят да хвърлят по него копия. Но вместо това воините взеха да го заобикалят в тил. Дявол да го вземе, май още един патрулен щеше да влезе в списъка на геройски загиналите…

— Спрете! Всички на пода! Царят влиза!

Наложи се глашатаят да извика три пъти. Той беше едър мъжага с алено наметало. Стражниците замръзнаха на място, но не откъсваха очи от американеца, сетне се подчиниха и удариха дружно чела в каменния под. Харпаг изпусна меча. Еверард едва не му разсече черепа, но навреме отклони ръка и дочул тропота на множество войници в залата, побърза да пусне секирата. Няколко секунди двамата се измерваха задъхано и ядно с погледи.

— Ето че ме чу… и дойде… веднага — произнесе на пресекулки Еверард.

Мидиецът наклони глава и зашепна с изкривено от ярост лице:

— Внимавай! Ще те държа под око! Ако само дръзнеш да замъглиш мислите му с твоите лъжовни речи, бързо ще ти намеря отрова или кинжал!

— Царят! Царят! — дереше се глашатаят. Еверард и Харпаг се хвърлиха на пода.

Първи в залата влязоха безсмъртните и се строиха в два реда, образувайки широк проход към дивана. След тях се появи и самият Кир в дълга мантия, която се развяваше величествено при всяка негова крачка. Отзад вървяха придворните, загърнати в кожи — те имаха привилегията да носят оръжие в присъствието на царя. На опашката кършеше ръце робът-церемониалмайстор — не беше успял нито да опъне червеното килимче, нито да подреди музикантите.

Гласът на царя разцепи мъртвата тишина.

— Какво става тук? Къде е чужденецът, който се оставя на моята милост?

Еверард рискува и вдигна глава. Кир беше висок, строен широкоплещест и изглеждаше по-възрастен, отколкото можеше да се предположи от разказа на Крез. „Защото всъщност е на четирийсет и седем — помисли си Еверард — просто последните шестнайсет години на войни и ловни приключения му бяха помогнали да запази тялото си яко и жилесто.“ Кир имаше тясно, мургаво лице с белег на лявата скула, кафяви очи, прав нос и сочни устни. Черните му, тук-там посивели коси, бяха вчесани назад, а брадата му бе подрязана малко по-късо, отколкото бе прието при персите. Беше облечен просто — доколкото му позволяваше високият пост.

— Та къде е чужденецът, за който ми съобщи един от робите? — повтори той.

— Тук съм, велики царю — рече Еверард.

— Стани. Назови името си.

Еверард се надигна бавно и прошепна:

— Здрасти, Кейт.

По стените на мраморната беседка се извиваха и сплитаха лозови клонки. Бяха като плътна завеса, която почти скриваше обкръжилите ги отвън почетни стражници. Кейт Денисън се отпусна уморено на каменната скамейка. Разглеждайки причудливите сенки от листата върху пода, той попита с кисела усмивка: