Пол Андерсън - Патрул във времето

Безсмъртните се проснаха, спазвайки ритуала на преклонението. „Каквото могат те, можеш и ти, приятелю“ — рече си Еверард, падна ничком и целуна персийския килим. Човекът, който седеше на ниския диван, му кимна.

— Изправи се и слушай! — нареди той. — Поднесете на гърка възглавница!

Войниците го обкръжиха отново. Дотича един възчерен нубиец, поклони се и положи възглавница в краката на своя господар. Еверард седна и сгъна нозе. Устата му беше пресъхнала. Хилиархът, когото снощи Крез бе нарекъл Харпаг, се наведе напред. На фона на тигровата кожа, с която бе застлан диванът, в разкошна червена мантия, обгръщаща мършавото му тяло, мидиецът изглеждаше стар. Косите му, спуснати свободно до раменете, бяха сивкави, с метален отблясък. Мургавото му лице с гърбав нос бе изпъстрено от безчислени бръчки, но очите му бяха умни и проницателни и разглеждаха внимателно чужденеца.

— Е — рече той на персийски, със силен акцент на пришълец от северните провинции, — значи ти си човекът от Атина. Тази сутрин благородният Крез ни разказа за твоето пристигане и за въпросите, които си му задавал. И тъй като може да става дума за безопасността на държавата, длъжен съм да зная кого точно търсиш.

Той поглади брадата си с ръка, по пръстите на която блестяха скъпоценни камъни, и разтвори устни в хладна, непроницаема усмивка.

— Току-виж се оказало, че мога да ти помогна — стига оногова, когото дириш, да не е някой престъпник.

Хилиархът преднамерено изпускаше обичайните форми за приветствие, не му предложи угощение и се отнасяше с Меандър не както подобава на почетен гост.

Това беше разпит.

— Какво точно искаш да знаеш, многоуважаеми владетелю? — попита Еверард.

Той вече се досещаше накъде бие Харпаг и, очаквайки отговора, го обзе силна тревога.

— Казваш, че търсиш вълшебник, пристигнал в Пасаргад преди шестнайсет години, облечен като пастир и е правил чудеса?

От зле скритото напрежение гласът на хилиархът стана хриплив.

— Къде си чул за този вълшебник и защо се интересуваш от него? Казвай веднага и да не си посмял да лъжеш!

— Велики господарю — заговори Еверард, — Делфийският оракул ми предсказа, че ще забогатея, ако узная съдбата на пастира, пристигнал в столицата на Персия през… ъъъ… третата година от първата тирания на Писистрат. Нищо повече не зная. Нали знаеш, господарю, колко загадъчни са предсказанията на оракула.

— Така, така…

По изпитото лице на Харпаг пробяга сянката на страха. Той вдигна ръка и начерта във въздуха кръст — символично изображение на Слънцето в култа към Митра. След това попита небрежно:

— И какво узна досега?

— Нищо, господарю. Никой не можа да ми каже…

— Лъжеш! — изкрещя Харпаг. — Всички гърци са лъжци! Но внимавай, захванал си се с опасна работа! С кого още си разговарял?

Устните на хилиарха се сгърчиха от нервни тикове. Еверард почувства, че стомахът му се свива. Изглежда, неволно бе повдигнал завесата на някаква тайна, която Харпаг бе смятал за достатъчно потулена и толкова важна, че си бе позволил да отправи оскърбление срещу Крез, под чиято защита, в качеството си на почетен гост, се намираше Меандър — така повеляваха древните обичаи. Сега трябваше да разчита само на бързината на рефлексите си и на кинжала. А и друго, по-сигурно средство не съществуваше в тази епоха, където от подозрителните изтръгваха истината с нагорещено желязо и клещи… Само че, коя истина? Какво всъщност знаеше?

— С никого, господарю — произнесе той. — С никого, освен с оракула и бога на Слънцето, който говори чрез неговата уста и вероятно той ме е пратил чак тука. Почитаемият Крез бе първият, пред когото разкрих целта на моето пътешествие.

Харпаг отпусна рамене, донякъде обезкуражен при споменаване на божеството, но веднага се овладя.

— Ти си този, който твърди, че го е пратил оракула. А може би си дошъл да узнаеш тайните ни? Ако наистина са те пратили боговете, то е, за да те накажем за греховете ти. Скоро ще узнаем истината. — Той кимна на стотника. — Отведете го долу. В името на царя.

Царят!

Ослепителна като светкавица, в главата на Еверард блесна първата догадка.

— Да, царят! — извика той и скочи. — Оракулът ми каза… че ще има знамение… и че аз трябва да предам думите му на персийския цар!

— Хванете го! — изрева Харпаг.

Стражите наскачаха послушно да изпълнят заповедта. Еверард се дръпна и закрещя, че се оставя на царската милост. Викаше колкото му глас държи. Нека го задържат, важното е думите му да стигнат до трона, защото там бе последната му надежда. Двама от стражниците, с вдигнати за удар секири, го притиснаха към стената. Над главите им виждаше ядосания Харпаг да подскача по дивана.