— До мен стигнаха слухове, че преди шестнайсет години в Пасаргад се появил чуждоземец облечен като беден пастир, а в действителност се оказал магьосник и чудотворец. Сигурно е останал тук до края на дните си. Не знае ли моят любезен домакин нещо повече по този въпрос?
Еверард се напрегна, очаквайки със затаен дъх отговора. Интуицията му подсказваше, че Кейт Денисън не би могъл току-така да се остави да го убият и едва ли е паднал от някоя скала и си е скършил врата. Ако беше така, патрулните непременно щяха да открият темпоралната машина. Тялото на мъртвия Денисън можеше да стане плячка на лешоядите, но как да се обясни изчезването на хроноцикъла? Той можеше лесно да бъде засечен с детектори. Причината беше друга. А ако Кейт е останал жив, задължително ще се е появил тук, в центъра на цивилизацията.
— Преди шестнайсет години, казваш? — Крез се почеса по брадата. — Тогава още не съм бил в Персия. Спомних си — в тази година е имало много странни знамения. Това е същата година, когато Кир се спуснал от планината и положил, напълно законно, короната на Аншан на главата си. Не, Меандър, не зная нищо за твоя чуждоземец.
— Трябва да намеря този човек — каза Еверард, — така ми заповяда оракула…
— Защо не разпиташ слугите и гражданите? — посъветва го Крез. — Ще те представя на царедворците. Предполагам, че ще останеш известно време при нас? Може царят да те покани при себе си — той обича да се среща с пътешественици и чужденци.
Не след дълго разговорът им взе да замира. Крез обясни с кисела усмивка, че персите са свикнали да си лягат и стават с кокошките, а той самият трябвало да се яви утре рано в двореца. Повиканият роб отведе Еверард в стаята му. Вътре го чакаше красива девойка с подканваща усмивка. Той се поколеба, спомняйки си другата, която изпълваше мислите му, нищо, че живееше близо две хиляди и четиристотин години напред във времето. Но… какво толкова! Простосмъртният трябва да се радва на всички блага, с които го даряват боговете, а те не са от щедрите.
Малко след изгрев-слънце на площада излезе група въоръжени конници, призовавайки с гръмки възгласи Меандър от Атина.
Еверард бутна недовършената закуска и изтича навън. Трябваше да вдигне глава, за да разгледа конника, седнал на високия, сив жребец — брадясалото лице, увенчано с орлов нос. Ескортиращите го стражници току вдигаха конете на задните им крака, а вятърът развяваше перата на шлемовете и кожените им наметала. Седлата и поводите им, които също бяха кожени, тихо поскърцваха.
— Вика те хилиархът! — извика конникът.
С тази персийска титла тук отъждествяваха главатаря на безсмъртните и великия везир на империята.
Еверард се поколеба, опитвайки се да прецени обстановката. Мускулите му неволно се напрегнаха. Поканата не беше от най-любезните, но едва ли можеше да се измъкне с оправдания за някаква важна и неотложна работа.
— Слушам и се подчинявам — каза накрая той. — Позволете ми само да се върна за един скромен подарък, за да бъда достоен за честта, която ми се оказва.
— Хилиархът нареди да те заведем незабавно… Ето ти кон.
Приближи се стражник, който водеше след себе си оседлан жребец. Скочи чевръсто от своя кон, преви се и подложи длани за стреме, но Еверард се метна на седлото без чужда помощ. Началникът на отряда кимна одобрително и групата се понесе в бесен галоп по широките улици, украсени със статуи на сфинксове и заобиколени от просторни къщи на заможни граждани. Тук нямаше такава блъсканица като в тесните улички край пазара, но затова пък се срещаха колесници и богато облечени конници, роби с позлатени носилки, обикновени минувачи, които бързаха да отскочат встрани: безсмъртните не забавяха ход. Съвсем скоро групата пресече широко разтворените, в тяхна чест, порти на двореца и копитата на конете зазвънтяха по масивните гранитни плочи. Алеята заобикаляше просторна градина с фонтани и свършваше точно пред западното крило на сградата.
Дворецът, построен от безвкусно изрисувани тухли, се издигаше на неголям хълм, заобиколен от други, по-ниски постройки. Стотникът скочи от коня, махна с ръка на Еверард да го следва и заизкачва широкото мраморно стълбище. Еверард крачеше заобиколен от няколко стражника, стиснали в ръце заострени бойни секири. Минаха покрай проснатите ничком роби, пресякоха една жълто-червена колонна зала, сетне още една зала, застлана с мозайка (чиято красота Менс не бе способен да оцени в този момент) свърнаха покрай друга група стражници и накрая се озоваха в просторен павилион. Куполът му бе украсен с мозайка, в цветовете на паунова опашка, и се подпираше от леки колони. През сводестите прозорци нахлуваше ароматът на късно разцъфнали рози.
Читать дальше