Пол Андерсън - Господарят на хилядите слънца

Лейърд извадил пистолета от кобура на Джоана и стрелял в говорещия. Спътникът му посегнал към орэжието си, но движението му променило посоката си и се стоварил на пода. Юмрукът на Лейърд се стоварил върху брадата на Джоана, а ръцете му я хванали и понесли. Бързо, бързо в катера!

В коридора към катера стояла стража.

— Какво е станало с нея? — запитал старшината.

— Лошо й е… Машините изпуснаха радиация… Веднага трябва да я настаним в лазарета — отвърнал мигновено Лейърд.

Те отстъпили малко и докато размишлявали, той се вмъкнал в катера.

— Ние трябва ли да дойдем с вас? — проявил инициатива старшината.

— Не е нужно — изругал Лейърд и усетил пристъп на главоболие и въртене на свят. Радиацията била почнала да действа и смъртта се приближавала непоколебимо.

— Не-е! — изревал и натресъл юмрука си в нахалното лице на джанярдеца. Хлопнал люка и паднал в креслото на пилота.

Моторът изревал на свой ред при пробуждането си. Приклади и юмруци барабанили по люка. Усетил, че започва му се повръща.

О, Джоана! как ли това ще ти подействува?

Той включил скоростите. Налегнала го силата на инерцията…

На екрана видял ярки избухвания: оръдията на Уирда откриил огън.

Чашата ми бе отдавна празна. Помолих да я напълнят отново и седях мълчаливо, като неволно се мъчих да отгатна, колко е истината в тази интересна приказка.

— В науката, която ние наричаме история — започнах да разсъждавам на глас, — съществува мнение, че някаква глобална катастрофа е унищожила Големия Джанярски флот. И това променило хода на войната. Само година по-късно Слънцето победило. Значи това си направил ти?

— Така излиза. До известна степен съм аз, до известна степен — Дариеш. Действувахме като един. Той не беше враг не себе си. В мига, когато разбра, че съм готов да загина, но да не се предам, той премина на моя страна.

— Добре, но защо нищо не казват за това? Защо не сте разказали на никого? Могло е да се възстановят машините…

Грубото и изгоряло на слънцето лице на Лейърд се изкриви в насмешлива гримаса.

— Би могло… Но земната цивилизация не беше готова да използува тези машини. Дори Уирда не е била готова, а между двете съществува разлика от милиони години развитие. Освен това в договора ни имаше клауза…

— Какъв договор?

— О, нали с Дариеш съществувахме заедно. Живот сред непрекъснато подозрение за възможно предателство е просто непоносимо. Особено, когато нямаш доверие в собствения си мозък. Ние сключихме споразумение по пътя към слънцето. А летяхме така дълго. И използувахме уирданските методи на автохипноза, с които се убедихме, че договорът няма да се нарушава.

Той печално погледна лунното небе.

— Затова смятам, че този джин от бутилката ме уби. Двете личности се сляха в една. Естествено, че в новото ми „аз“ частта на Дариеш бе по-голяма от моята.

— О, това никак не беше страшно! — допълни той. — Ние така добре помнихме живота си преди да се слеем. И отчитахме особеностите на всеки от нас. Всъщност, човешкият живот е така беден и ограничен, че няма за какво особено да съжалявам. Но понякога моето „аз“ се показва и иска с някого да си поприказва. Тогава избирам човек, който няма да ми повярва и не може да се възползува от разказа ми.

— Защо тогава сте се прехвърлили в Космическото търсене? — поинтересувах се аз внимателно.

— Поиска ми се както следва де изуча устройството на Вселената, преди да се захвана с преобразуването й. Дариеш сам иска да се ориентира, да събере повече данни и да не сгреши при приемането на решения. Когато преминем в ново и безсмъртно тяло, ще ни се отвори куп работа. Галактиката ще бъде преобразена според най-добрите уирдански традиции. За това са необходими хилядолетия, но времето е с нас! — той погали с длан късо постриганите си коси. — И Лейърд всъщност имаше едно условие. Той настояваше да живеем нормален човешки живот до остаряване на тялото му. Ето… — той повдигна неопределено рамене, — така живеем ние.

Прекарахме заедно още няколко минути, но повече не разговаряхме. Изведнъж той стана.

— Извинявай — каза той. — Жена ми идва. Благодаря ти за компанията.

Погледнах високата и красива жена, която идваше към нас. Косите й бяха непоносимо червени.

— Най-после, Джоана — дочух гласът му.

Те се хванаха под ръка и напуснаха залата. И по нищо не се различаваха от другите хора.

Помислих си, че той може да има и други невероятни истории в запас…