Уилям Шекспир - Том 3.Трагедии

ти, божият служител, мой учител,

наставник, изповедник, утешител,

да ме разкъсаш с грозния й звук!

„В изгнание!“

БРАТ ЛОРЕНЦО

Стой! Чуй ме, луди момко!

РОМЕО

„В изгнание“ — пак туй ще кажеш, зная!

БРАТ ЛОРЕНЦО

Не, като лек за него ще ти дам

на злите мъки сладостното мляко,

което философия зовем.

В изгнание ти с нея…

РОМЕО

Ето пак

„в изгнание“! По дявола! Дали

таз твоя философия ще може

да ми направи нова Жулиета,

да отмени съда или града

да пренесе в изгнание със мене?

Като не може, дръж си я за теб!

БРАТ ЛОРЕНЦО

Изглежда, лудите са без уши!

РОМЕО

Когато здравите са без очи!

БРАТ ЛОРЕНЦО

Не мога ли все пак да поговоря

за твойто положение?

РОМЕО

Не можеш!

За да говориш, трябва да го чувстваш.

Да беше млад и влюбен в Жулиета,

и току-що венчан, да бе убил

роднината й; и да те изпращат,

пламтящ от страст, в изгнание — тогава

могъл би да говориш и да скубеш

косите си и, проснат на земята —

така! — за гроба си да взимаш мярка!

Чука се.

БРАТ ЛОРЕНЦО

Ромео, ставай! Някой чука! Скрий се!

РОМЕО

Не, никога! Освен ако мъглата

на моите въздишки ме закрие!

Чука се.

БРАТ ЛОРЕНЦО

Чуй, чукат!… Кой е?… Вдигай се, Ромео!

Ромео, ще те хванат!… Ида!… Ставай!

Чука се.

Върви в читалнята ми!… Ида!… Боже,

какви детинщини!… Минутка само!

Чука се.

Кой чука толкова? Какво ви трябва?

ДОЙКАТА (отвън)

Пуснете ме! Дошла съм по поръка

на мойта господарка Жулиета!

БРАТ ЛОРЕНЦО

Добре дошла тогаз!

Влиза Дойката.

ДОЙКАТА

Кажете, отче,

Ромео де е? Де е господарят

на господарката ми?

БРАТ ЛОРЕНЦО

Ей го, проснат,

пиян от своите собствени сълзи.

ДОЙКАТА

Тогава той със нея се покрива

така във всичкото, че ще й влезе

във положението и ще дойде!

О, сродна мъка! Сходство на скръбта!

И тя, горката, също като него

реве и хълца, хълца и реве!…

Вдигнете се! И дръжте се по-твърдо!

Какъв омекнал! Може ли чак толкоз!

Не бива мъж да спада изведнъж

пред трудността, така де!

РОМЕО (става)

Дойко, дойко!

ДОЙКАТА

Недейте! Всички ще отдъхнем в гроба!

РОМЕО

За Жулиета ли приказваш ти?

Как тя посрещна станалото? Казвай:

не ме ли смята загрубял убиец,

задето радостта ни опетних

със кръв за нея сродна? Как е? Где е?

Какво невестата ми тайна казва

за нашата разкъсана любов?

ДОЙКАТА

Какво ще каже! Плаче, та се къса —

в постелята се тръшка, скача пак,

пищи: „Тибалт!“ и после с вик: „Ромео!“

се просва възнак!

РОМЕО

Сякаш това име,

изстреляно от смъртоносна цев,

я е убило, както този, който

нарича се с туй име, и уби

роднината! Кажи ми, отче мой,

кажи ми, във коя презряна част

на тялото ми обитава туй

злокобно име, за да го измъкна

от крепостта му!

Измъква шпагата си.

БРАТ ЛОРЕНЦО

Какво си ти? На вид изглеждаш мъж,

но си плачлив като жена, а буйстваш

със дивото безумие на звяр!

Приличаш и на трите, а това

е неприлично и не ти прилича!

Учудваш ме! Кълна се в своя орден,

че смятах те за по-благоразумен!

Не стига, че уби Тибалт, сега

посягаш и на себе си и с туй

желаеш да убиеш и жената,

живееща единствено чрез тебе!

Въставаш срещу род, земя, небе,

щом — рожба и на трите — се опитваш

да разрушиш единството им в теб!

Позор и срам! От тях ти надарен си

най-щедро с красота, любов и ум,

но като стар лихварин ги използваш

по начин, който знай, не прави чест

на тези красота, любов и ум!

Ти красотата си превръщаш в кукла

от мъртъв восък, като тъй отнемаш

от нея качествата на мъжа;

клетвопрестъпна става любовта ти,

като убиваш крехката онази,

която се закле да любиш нежно;

умът ти, най-подир, венецът, който

краси любов и красота, избухва,

зле ползван, във ръцете ти подобно

барутница на неумел войник

и ти загиваш, сине мой, разкъсан

от своето оръжие! Стани!

Стани, човече! Твойта Жулиета

е жива, а за нея преди малко

ти бе умрял от страх. Върви ти, значи!

Тибалт те диреше да те убие,

но ти уби го. Значи, пак върви ти!

Законът, който готвеше ти смърт,

смекчи сърцето си. Върви ти пак!