Уилям Шекспир - Том 3.Трагедии

а и на сляпата любов подхождаш

най-много ти. Ела, о, скромна нощ,

ела, пазачко строга, в черна дреха,

и научи ме как се губи тази

печелеща игра, в която залог

са две невинности! Във своя мрак,

като с качулка за соколче 85 85 „… като с качулка за соколче…“ — Главите на ловните соколи, преди да бъдат пуснати, бивали закривани с нарочни качулки. , скрий ти

таз пърхаща по бузите ми, още

немирна кръв, дордето осмелея

и всичко в любовта за мене стане

най-скромна чистота! Ела, о, нощ!

Ела, Ромео мой! Ела, мой ден

сред тъмна нощ, защото, знам, ще светиш

върху крилете на нощта, по-бял

от утрин сняг върху крило на гарван!

Ела, гальовна, сладка, смугла нощ!

Ела по-бързо и донес ми моя

любим Ромео! А като умре,

на ситнички парченца разпилей го

и той небето ти ще озвезди

така, че всичко живо ще се влюби

във тебе, дивна нощ, и ще престане

да тачи заслепяващото слънце!

Дворец си купих — гледам го отвън.

Той купи мене — има ме насън!

О, този муден ден се точи бавно

като нощта пред празника, на който

детенцето най-сетне ще излезе

във новите си дрешки!… Ей я, иде!

Влиза Дойката с въжена стълба.

Тя връща се от него, а пък който

случайно каже името „Ромео“,

за мен е сладкогласен като ангел!…

Е, казвай, какво ново! Какво носиш?

Въжето ли?

ДОЙКАТА (хвърля стълбата на земята)

Да, да, въже за него!

ЖУЛИЕТА

О, Боже! Какво има? Защо кършиш

ръцете си?

ДОЙКАТА

Горкият! Мъртъв! Мъртъв!

Загубени сме, миличка! О, Боже!

Намушкан, умъртвен, убит, издъхнал!

ЖУЛИЕТА

Нима небето може тъй да мрази?

ДОЙКАТА

Небето — не, но твоят мил Ромео,

той може! О, Ромео! О, Ромео!

Кой би си го представил! Как можа!

ЖУЛИЕТА

Защо ме мъчиш, дяволицо дърта!

От изтезание като това

би изревал и пъкълът! Ромео

се е самоубил? Добре ли чух?

Речеш ли „да“, в миг моята звезда

във мрака ще потъне без следа,

защото всички тез „вражда“, „межда“,

„вреда“, „беда“ са до едно чада

на твойто „да“! Не ме мъчи поне!

Умрял ли е? Отвръщай с „да“ и „не“!

Два къси звука, а за мен от тях

зависят скръб и радост, плач и смях!

ДОЙКАТА

Видях му раната! Със тез очи!

Без докачение, ей тука точно!

Труп! Мъртъв труп! Бял, бял като платно!

И целият в съсиреци и кърви!

Като го зърнах, и ми причерня!

ЖУЛИЕТА

О, спри, сърце, внезапно обедняло

до просешка тояга! Във тъмница,

очи, загубили лъча си скъп!

О, да умра! Любима до любим,

на общия ковчег да натежим!

ДОЙКАТА

Тибалт! Тибалт! О, моят пръв любимец!

Възпитан! Благороден! Ах, защо ли

останах жива, мъртъв да те зърна!

ЖУЛИЕТА

Каква е тази бърканица твоя?

Убити са Ромео и Тибалт?

Безценният ми братовчед и още

по-ценният ми мъж? Тръба Господня,

тръби тогава края на света!

Щом те са мъртви, кой ще е останал?

ДОЙКАТА

Тибалт е мъртъв! А Ромео — пратен

в изгнание. Защото той убил е

нещастния Тибалт!

ЖУЛИЕТА

Какво? Ромео

да е пролял Тибалтовата кръв?

ДОЙКАТА

Пролял и още как! Да, той! Той точно!

ЖУЛИЕТА

О, зъб на зла змия зад цъфнал храст!

Ужасен дракон в златна пещера!

Злодей чаровен! Адски херувим!

Овчица с вълчи зъби! Хищен ястреб

с пера на гълъб! Всичко най-презряно

под облика на всичко най-красиво!

Какъв изглеждаше — какъв си бил!

почтен подлец! Светец със пъклен дух!

С какво ще пълниш ада си, природо,

щом дяволските духове заселваш

във рая на такава дивна плът?

Кога тъй грозно слово е било

обвито в тъй изящна подвързия?

Как може подлостта да обитава

такъв дворец?

ДОЙКАТА

В мъжете не търси

ни чест, ни съвест! Всички до един са

двуличници, измамници, лъжци!

Къде е моят Пиетро? Дай да сръбна!

Ох, тези скърби ще ме състарят!

Позор и срам за твоя хубостник!

ЖУЛИЕТА

Да ти излезе пришка на езика!

Съпругът ми не е роден за срам.

Срамът срамува се да се покаже

върху челото му, защото то е

престол, на който би могла да бъде

миропомазана честта, едничка

кралица на вселената! И аз,

див звяр, охулих го!

ДОЙКАТА

Добре, хвали

човека, който е за теб убиец

на братовчед ти!

ЖУЛИЕТА

А какво? Да черня

човека, който е за мен съпруг

пред Бога и света? О, господарю,