Уилям Шекспир - Том 3.Трагедии

кой бедното ти име ще погали,

щом аз, жена ти, го разкъсах тъй

три часа подир сватбата? Защо,

кръвнико, си погубил братовчед ми?

Но той, кръвникът, би погубил теб!

Къде сте рукнали, сълзи-глупачки!

Назад към своите извори! Вий дан сте

на мъката — защо сте се завтекли

към радостта ми? Жив е моят мъж,

когото братовчед ми би убил;

и мъртъв — братовчед ми, който би

убил мъжа ми. Значи, всичко в ред е.

Защо тогава плача? Помня, помня!

По-зла от новината за Тибалт

една-едничка дума ме уби!

О, как бих искала да я забравя,

но тя впечатана е в паметта ми,

подобно пъклен грях във гузна съвест:

„Тибалт е мъртъв, а Ромео — пратен

в изгнание!“ „В изгнание“ — туй само

„в изгнание“ в изгнание изпраща

смъртта на десет хиляди Тибалта!

Тибалтовата смърт ми би донесла

сама не малко скръб, а ако трябва

една беда да иде непременно

с приятелки, за да не й е скучно,

защо подир това „Тибалт е мъртъв“

тя не прибави: „и баща ти също“,

или: „и майка ти“, или направо:

„родителите ти“ — макар и тежка,

туй би била обикновена скръб.

Но след „Тибалт“ това: „Ромео — пратен

в изгнание“ като засада подла,

изскочила и покосила в миг

баща ми, майка ми, Тибалт, Ромео

и Жулиета, всички с един залп!

„Ромео във изгнание“ — о, има

безкрайна гибел, смърт неизброима

във тези думи! Думи нямам аз

такава скръб да изразя на глас!

Къде е татко? Майка ми къде е?

ДОЙКАТА

Където целият ви род жалее

нещастния Тибалт. Да идем там!

ЖУЛИЕТА

Сама върви и с плач трупа му мий!

Като останете без сълзи вий,

все още сълзи аз безкрай ще роня,

защото все в прокуда ще е оня,

когото ще очаквам всеки ден!…

Въже, измами той и теб, и мен:

любовен път от тебе не направи,

а мен вдовица девствена остави!…

Отнес го в стаята ми! Да вървим!

Смъртта ще е за мен жених любим!

ДОЙКАТА

Върви си в стаята! Ще ти докарам

таз нощ Ромео! Да те утеши!

Не чуваш ли? Ще дойде! Той сега е

при брат Лоренцо, тоя твой съпруг!

ЖУЛИЕТА

Да, дай му този пръстен и да знае,

че чакам го за сетно сбогом тук!

Излизат.

В килията на брат Лоренцо.

Влиза Брат Лоренцо.

БРАТ ЛОРЕНЦО

Излез, излез, уплашени човече!…

Скръбта се влюби в чара ти, Ромео,

нещастието се венча за теб!

Влиза Ромео.

РОМЕО

Разказвай, отче! Казвай: на какво

осъден съм? Каква злина незнайна

подава ми ръка за запознанство?

БРАТ ЛОРЕНЦО

Да, ти премного се сдружи с бедите.

Съдът на княза каза свойта дума.

РОМЕО

И ме изпраща пред съда на Бога?

БРАТ ЛОРЕНЦО

По-мека е присъдата, която

изрече той: изгнание, не смърт.

РОМЕО

Изгнание? Смили се! „Смърт“ кажи!

Изгнанието е за мен по-страшно,

о, сто пъти по-страшно от смъртта!

Изгнание! Това не казвай само!

БРАТ ЛОРЕНЦО

В изгнание, но само от Верона,

а този свят е пъстър и широк!

РОМЕО

О, не! Извън Верона няма свят,

а само скръб, чистилище и ад!

„Изгнание от този град“ — туй значи

„изгнание от този свят“, или

друг начин да се каже „смърт“. С туй свое

„изгнан си“ ти главата ми отсичаш

със златна брадва, радостно усмихнат

на удара й, който ме убива!

БРАТ ЛОРЕНЦО

О, смъртен грях! О, зла неблагодарност!

За твоето деяние законът

предвижда смърт; но благият ни княз

направи изключение от него

и замени с изгнание смъртта,

а ти, слепец, не виждаш милостта му!

РОМЕО

Мъчение — каква ти милост! Дето

е Жулиета, там за мен е раят,

и в него има право да живее

и да я вижда всяко куче, котка,

нищожна мишка; а Ромео — не!

На по-голяма почит са мухите,

които се роят край всяка мърша,

отколкото Ромео. Да, те могат

да кацат върху бялото вълшебство

на нейната ръка и да крадат

нектара свят на скромните й устни,

които сякаш двойно руменеят

от свян, че се целуват една друга!

Мухите могат, а Ромео — не!

Ромео е в изгнание. Мухата

върти се покрай нея, а пък мене

ме гонят, както гони се муха!

Изгнан съм аз, а пък мухите имат

свободен достъп във града! И казваш,

изгнание и смърт не са едно?

О, нямаше ли ти по-меко средство

да ме убиеш — остър нож, отрова —

освен това „в изгнание“? Таз дума

и в ада срещат с вой! Ах, как можа