Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Свеж вятър охлаждаше разгорещените ни глави, високо над нас се бе ширнало небето.

— Знаеш ли — казах през рамо, — обичам те.

— Мър-р-р — тя се наведе, потърка буза в рамото ми, ръцете й се плъзнаха надолу по тялото ми.

— Безсрамно момиче — рекох.

— Нима предпочиташ нещо друго?

— Не, ама можеше и да почакаш. С всяка изминала минута се чувствам все по-развратен и отгоре на всичко нямам никаква възможност да задоволя похотта си.

— О, възможност има — промърмори тя замечтано. — Дори на метла. Нима си забравил?

— Не съм забравил. Но, дявол да го вземе, тук, във въздуха, скоро ще стане пренаселено. Защо да летим още няколко десетки километра, търсейки уединение, когато под носа ни е нашата великолепна спалня?

— Вярно. Идеята ти ми харесва. Някакви си петнадесет минути и ще имаме гарантирано уединение в собствения си дом… Хайде, метличке, дай газ!

Метлата рязко увеличи скоростта. Бях преизпълнен с щастие и то се наричаше Джини.

Тя първа усети присъствието на свръхестественото. Аз само разбрах, че надигна глава от моето рамо и ноктите й се впиха през ризата в тялото ми.

— По дяволите! — изревах.

— Ш-ш-т!

Летим. Мълчим. Лек, но неприятно резлив утринен вятър. Под нас — тъмният град. Най-после тя проговори. Гласът й, слаб и смутен, звучеше напрегнато.

— От известно време усещам нещо нередно. Но заради възбудата и другите неща забравих.

Всичко в мен потрепери, сякаш се готвех да се превръщам във вълк. Сетивата ми започнаха да опипват пространството. Магьосническото ми умение не е кой знае какво: обикновената магия за всекидневието плюс някои неща, на които ме научиха в армията, и в добавка по-солидната ми инженерна подготовка. Но човековълците имат и вродени инстинкти, които ми помогнаха да се ориентирам безпогрешно.

Наоколо миришеше на ужас!

Метлата стремглаво се спускаше. Вече бяхме разбрали — ТОВА се бе случило в нашия дом!

Скочихме от метлата направо в лехата пред къщата. Отключих и се втурнах вътре.

Беше тъмно.

— Вал! — закрещях аз. — Сварталф!

Ключалките бяха цели, стъклата не бяха счупени. Остриетата и камъните, които пазеха входовете, откъдето можеше да проникне свръхестественото, си бяха на мястото. Но столовете бяха преобърнати, вазите от масите — съборени и счупени… Стените, подът, масите, — цялото жилище беше оплескано с кръв!

Втурнахме се в стаята на Валерия. Като видяхме, че детето спи спокойно в креватчето си, прегърнахме се и се разплакахме.

Най-сетне Джини проговори:

— А къде е Сварталф?! Какво е станало?

— Ще го потърся! — рекох. — Той е извършил подвиг.

— Добре — Джини изтри сълзите си. Огледа безпорядъка в детската стая и погледът й стана суров: — Защо не се е събудила? — попита с глас, какъвто преди не бях чувал.

Вече бях започнал издирването. Намерих Сварталф в кухнята. Линолеумът беше залят с кръв. Костите на котарака бяха изпочупени, кожата му висеше на парцали, а коремът му бе разпран. И въпреки това той дишаше, хриптейки. Не успях да разгледам какви други рани има, защото чух вика на Джини. Изтичах като луд обратно.

Тя държеше детето на ръце. Под разбърканите златисти къдрици мътно и тъпо ни гледаха сини очи. Лицето на Джини беше толкова изострено, че още малко и скулите й щяха да изхвръкнат.

— С нея е станало нещо! — каза тя. — Не знам какво, но нещо е станало!

Постоях секунда, чувствайки, че Вселената се разбива на хиляди парчета. После отидох в тоалетната — там е тъмно, а сега ми бе нужно точно това. Смъкнах дрехите си и запалих фенерчето. Превърнах се във вълк и се върнах при тях. Носът ми подуши тяхната миризма.

Седнах на задните си лапи и завих. Джини изтърва онова, което държеше. Докато пак се превръщах в човек, тя стоеше неподвижно до креватчето.

— Ще се обадя в полицията — чух гласа си. — Това не е Вал. Това изобщо не е човек.

Не мога да си спомня подробно какво се случи през следващите няколко часа. По обяд се оказахме в работния ми кабинет. Началникът на местната полиция веднага разбра, че случаят е извън компетенциите му, и ни убеди да се обадим във ФБР. Служителите от бюрото внимателно, сантиметър по сантиметър, изследваха къщата и двора. Най-доброто, което можехме да направим, бе да не им се мотаем в краката. Аз седях на дивана в кабинета, а Джини на крайчеца на въртящото се кресло. От време на време ту аз, ту тя скачахме, обикаляхме стаята, произнасяхме по някоя безсмислена фраза и отново сядахме на мястото си. Гъст тютюнев дим висеше във въздуха като мъгла. Пепелниците бяха препълнени с фасове. Главата ми беше празна. Погледът на Джини бе насочен някъде дълбоко в самата нея. През прозорците надничаше слънцето, виждаха се треви и дървета. Сега всичко това ми изглеждаше нереално.