Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Някакъв невидим в тъмнината демон завика — хвърленият напосоки камък ме улучи. Бяха го хвърлили просто така, от злоба. Замръзнах до вратата — ще успеем ли?

Въздухът потрепери от грохот, земята се разтресе. Мяркаха се сенки, демоните пронизително виеха. Чух панически тропот — те бягаха. Страхът стисна с ледена лапа гърлото ми. Най-трудното нещо в моя живот бе мигът, когато се заставих да остана на поста си.

Замъкът застена до самите си основи. От зъбчатите стени се откъртиха огромни камъни и се стовариха на двора, разтрошиха се на късове. Пукнатини прорязаха зидовете, оттам заизскачаха огнени езици. Задъхвах се, обвит с кълба дим. После той се разсея, смени го миризмата на древна прах.

— …ин комине протестанто, фиал януа — бързешком изговаряше заклинанието зад гърба ми моята магьосница.

Опирайки с глава в небето, до кулата на замъка се изправи един гигант.

Той бе по-висок от най-високия островърх покрив на крепостта, до чиито стени бе гробът му. Беше черен и от сянката му помръкнаха звездите на Ада. Тресящият се крак на гиганта ритна зида на замъка.

Стената с грохот рухна. Огромни стълбове прах се издигнаха до небесата. Земята потрепери. От набръчканата му кожа шумно се сипеше дъжд от пясък, кал и камъни. По тялото му растяха фосфоресциращи гъби и плесен. От очните му кухини изпълзяваха и падаха долу червеи. Не можеше да се диша — толкова силна смрад на гниене се носеше от него. Разложението предизвикваше горене и гигантът бе целият в тлеещи пламъчета. Беше мъртъв, но тялото му се подчиняваше на волята на демоните.

— …секули етернатис — Джини не прекъсна нито веднъж. Спря едва тогава, когато можеше да го стори, без да навреди на вълшебството. Виждате ли каква жена имам! Но след това падна на колене до мен.

— Любими! — разплака се тя. — Та ние почти успяхме!

Напипах фенерчето си. Гигантът бавно обърна глава, сякаш можеше да вижда. Разяденото му лице спря и се взря право в нас. Натиснах бутона. Трансформация. Отново съм човек. Гигантът вдигна крак. Онези, които го командваха, се стараеха да причинят колкото се може по-малко щети на замъка. Бавно, внимателно той прехвърли крака си през стената.

Притиснах момичето си до мен. Другото ми момиче се смееше и шумно си играеше с котарака.

— Нямаме ли шансове?

— Н-не успяваме… първичното поле е установено, но телесният пренос е невъзможен, докато не завърша… Обичам те! Обичам те!

Стиснах в ръка сабята на Декартур. Острието й проблясваше на светлината, лееща се от Ръката на славата. Ето го и краят на живота ни, помислих си аз. Предстои ни да умрем тук. Тогава не е ли по-добре да умрем, сражавайки се? Може би поне душите ни ще успеят да се измъкнат оттук?

Душите!

Хванах Джини за раменете, отдръпнах я от себе си, за да видя лицето й.

— Могат да ни помогнат! — викнах. — Не смъртните, не ангелите, забранено им е. Не! Но… но… Нали вече си установила контакт и… енергийното състояние на тази вселена… няма да има нужда от много енергия… Има създания, които… Те не са зависими от Небето, но все едно са врагове на Ада…

Очите на Джини пламнаха. Тя рязко се изправи, грабна вълшебната пръчка и сабята и ги вдигна нагоре. Започна да изговаря със силен глас заклинания.

Кракът на гиганта се отпусна върху плочите на двора. Дяволите, които не бяха смазани под огромното стъпало, виеха нечленоразделно от ужас. Грамадните пръсти се сключиха около върха на покрива.

Не зная на какъв език бе заклинанието, но Джини го завърши на английски:

— Вие, които познавате човека! Вие също сте врагове на Хаоса! Призовавам ви в името на свещения символ, който носим! Пътят от Земята дотук е отворен! — „Параклисът“ се заклати, от стените му се откъртиха камъни. Покрив вече нямаше — ръката на гиганта го отнесе. Порой отломъци погреба останалите живи демони. А те бяха много — ранени, неуспели да се спасят с бягство. В небето съзвездията, пръскащи черно сияние, се люшкаха. Гигантът пипнешком тътреше нозе по двора.

И най-сетне спасението дойде!

Не зная кои бяха, а може би — какво бяха.

Истинският им вид навярно се отличава от онова, което виждахме в момента. Посоките на света, за които говоря по-долу, са условно обозначение, защото за какви посоки може да става дума в Ада. Най-простото обяснение е, че на зова на Джини са се откликнали някакви същества, доволни от възможността да се озоват в царството на Врага. Може да са били от нашата Вселена, а може и от друга. Но очевидно той е бил и техен враг. Построеният от Джини мост все още бе твърде крехък, за да издържи човешко тяло. Както ми се струва обаче, равнището на ентропия в Долния континуум е позволило на параестествените и свръхестествените сили да действат така, както не е възможно на което и да е друго място.