Пол Андерсън - Операция „Хаос“

След него налетя същество, въоръжено с щит и меч. Две или три минути ние си разменяхме удари. Той бе добър боец. Някои удари парирах, а други приемах с лявата си ръка с омотаното яке. То вече бе изпонарязано. Щитът ми пречеше да достигна воина. Звънтенето на метала заглушаваше лудешките викове отвън. В мрака летяха искри. Той настъпваше, вече се задъхвах. После се досетих: изчаках да замахне отгоре и клекнах. За малко не го достигнах. Грабнах брадвата с лявата си ръка, промуших я между краката му и я дръпнах. Той падна, вратът му остана незащитен и аз ударих по него.

Скочих и хвърлих брадвата по следващото чудовище. То падна. Другото зад него се опита да ме набучи с копието си. Изтръгнах го от ръцете му и го халосах по главата.

Повече желаещи нямаше. Сега-засега. Ожесточено ругаеха и се въртяха около вратата. Чувствах, че няма да издържа дълго. Единственият ми шанс бе да се превърна във вълк, защото така ще бъда по-малко уязвим. Хвърлих сабята и насочих фенерчето към себе си.

И веднага разбрах, че трансформацията се извършва бавно и трудно. Адските излъчвания й пречеха. Това беше мъчение — известно време бях съвсем безпомощен, нито вълк, нито човек. Гърчех се от болка. Един дявол с петелска глава закукурига радостно и се хвърли към мен, вдигнал кинжал. Дори да бях вълк, този удар щеше да ме довърши… Покрай мен като стрела прелетя Сварталф, скочи върху корема му и му извади очите.

Вече съм вълк! Отново заех поста си. Котаракът тичешком се върна обратно. Най-после на демоните им просветна, че могат да се сражават и от разстояние: във въздуха полетяха камъни, ножове, копия, всичко, което им бе подръка. Повечето пъти не улучваха. Адът не е място, където можеш да добиеш сръчност в мятането. Понякога все пак ме уцелваха, ала не ме раниха сериозно.

В края на краищата бомбардировката свърши. Доведени до състояние на крайна истерика, демоните се опитаха да преодолеят защитата ни с щурм. Суматохата стана пълна. Дяволите падаха, търкаляха се, скачаха, кряскаха. Ругатни, удари напосоки и просто удари… Може би щяха да ни смажат с численото си превъзходство, но Джини приключи с установяването на параестествената защита и ми дойде на помощ. Сабята й безпогрешно сечеше изчадията, които се опитваха да прескочат купчината тела.

Мнозина бяха убити, още повече ранени, когато най-сетне вълната се отдръпна. Приклекнах на задни лапи. Около мен — кръв, трупове, стонове. Нямах сили да помръдна дори езика си. Седях и жадно поемах въздух. Джини ме галеше по козината. Тук-там демоните бяха я достигнали — от драскотините течеше кръв, а изподраната й рокля приличаше на бойно знаме. Благодарение на Сварталф обаче неприятелят не успя да й нанесе сериозни рани. Погледнах го: котаракът си играеше с нечия откъсната опашка като с мишка.

Ето го най-важното нещо — начертаните на пода меко светещи линии. Разбира се, те не защитават от непосредствено физическо нападение, но сега вече магиите не са страшни за нас. За да разрушат издигнатите от Джини магически стени, ще им е необходимо много време. Повече, отколкото ние ще прекараме тук.

— Стийв, Стийв, Стийв — Джини най-сетне се справи с думите. — Ще се заема с подготовката за връщането ни.

— Halt 51 51 Стой (нем.) — чу се от мрака.

Гласът бе хрипкав, в него звучеше хипнотичен ритъм, но не успокояващ, а, напротив, предизвикващ ярост и сляп гняв.

— Свалете оръжието, ние сме парламентьори.

Дяволите, дори ранените, притихнаха. Шумът престана. Стана почти съвсем тихо. Онези, които можеха да пълзят, отпълзяха и се скриха в мрака. Разбрах, че гласът е на главния дявол, стопанина на този замък. Съдейки по начина, по който му се подчиняваха безпрекословно тези чудовища, той спада към върхушката приближени на Врага.

По плочите на двора затропаха ботуши. Пред нас се изправи главатарят на демоните. Учуди ме обликът, който си бе избрал. Не само гласът, но и видът му бе човешки. В него нямаше нищо забележително — среден на ръст, може би дори под средния, леко подпухнало лице, малки мустачки като четчица, върху челото му кичур тъмна коса. Облечен бе в нещо като кафява военна униформа без отличителни знаци. Но защо ли му е тази червена превръзка на ръката с древния знак на свастиката?

Сварталф остави играта си и настръхна. Освен смрадта от дявола, долових и миризмата на страх, идваща от Джини. Ако човек се вгледа в очите му, лицето му престава да изглежда обикновено. Обгърнала раменете си с ръце, Джини се приближи. Тя бе с четири-пет сантиметра по-висока от дявола и затова го гледаше отгоре.