Пол Андерсън - Светещо мълчание

Под пукнатините се виждаше широка издатина. Стъпихме на нея и се огледахме. Сега си го представете ясно. Стърчим на издатина широка няколко ярда. Над нас е зъбестата стена на кратера, под нас — пропаст, дъното на която се губи в мрак. За милиони години почвата се е покрила със слой метеоритен прах и виждах дълбоките и отчетливи следи от ботушите си. Знаех, че ще останат там завинаги, или поне докато ги покрие нов слой прах. Над главите ни се виждаше пукнатина, приличаща на вкаменена уста, точно от нея излизаше облакът и тръгваше нагоре. Правеше тънка преграда между нас и небето.

Така стояхме, залети от тази студена, бледа, златистобяла светлина, димна светлина… Боже мой, това го няма никъде тук! Идва отвсякъде, обвива ни, прилича на светещо мълчание. Това беше светлината на Нирваната!

Но аз вече я бях виждал някъде. Не помня къде. И стоях, и се вслушвах във вечното безмълвие — в слушалките и в душата, бях забравил къде съм, бях забравил всичко, освен тишината и невероятното очарование наоколо…

Но така и не можех да си спомня къде съм виждал това.

И тогава неочаквано Ернандес изкрещя. Ние с Бейрдж се откъснахме от съзерцателните размишления и поехме към него. Ернандес стърчеше на няколко фута от нас, притиснат до стената, и гледаше напрегнато. Погледнах надолу и нещо в мен се скъса.

Там имаше следи. Дори не се попитахме дали не са наши тези следи. Не бяха от ботуши на американски астронавти. И освен това се спускаха надолу. Покрай стената спират временно, сякаш някой се е разтъпкал от крак на крак. После пак продължават надолу.

Настъпи мълчание, сякаш някой бе скъсал натегната струна. После Бейрдж вдигна глава и се огледа. Светлината бе превърнала лицето му в някакво изваяние от нечовешка красота. Някъде бях виждал такова лице, изваяно от такава светлина. Някъде — да, но къде, в кой забравен сън?

— Кой… — прошепна Бейрдж.

— Само една държава може да изпрати тайно кораб на Луната — рече Ернандес с мъртъв глас.

— Англия, Франция — допълних аз.

— Ако беше така, щяхме да знаем.

— Значи… и досега са тук?

— Стига сте дрънкали! — кресна Бейрдж. — Тези следи може да са от пет часа, а може и от милиони години.

Бяха отпечатъци на ботуши, подковани с гвоздеи. Не големи, но ако се съди по размера на крачката, вероятно на едър човек.

— А защо не са го обявили на целия свят? — раздразнено попита Ернандес. — Биха могли да се похвалят…

— Така ли мислиш? — изръмжа Бейрдж.

Погледнах на юг. Ниско над хоризонта висеше Земята, далечна и безкрайно прекрасна. Помислих си, че пред нас е Америка, но не бях сигурен.

Имаше само една причина тази експедиция да бъде секретна — тук има нещо, което може да наруши баланса. Без съмнения, в тяхна полза. И може би точно в тези секунди там, на Земята, става онова, от което толкова се страхуваме.

— Но как може такова пътуване да остане в тайна? — попитах.

— Може корабът да е невидим и да е стартирал тогава, когато нашата станция е на противоположния участък от орбитата.

— Няма ли да млъкнете! — отново изръмжа Бейрдж.

Слънцето се спускаше все по-ниско, свръхестествената светлина умираше, заменена от синкавото сияние на Земята. Лицата ни имаха мъртвешки цвят.

— Да тръгваме — рече Бейрдж и се обърна. — Трябва да се върнем и да изпратим съобщение.

— Ако се разбере, може да започне война — казах.

— Ще го изпратим кодирано.

— А сигурен ли си, че не може да бъде разчетено?

— Момче, казах да си затваряш човката!

— А не е ли по-добре да идем там? — кротко попита Ернандес. — Да тръгнем по следите и…

— Нямаме оръжия — възрази капитанът.

Няма да ти разказвам спора. Решено бе Бейрдж и Ернандес да се върнат на кораба, а аз да продължа нататък и да видя какво има. Трябваше да се върна след час, ако не искам да стана ледена шушулка.

Гледах отдалечаващите се скафандри на фона на черното небе. Звездите ставаха все повече. Стръмнината не беше равна, но вървях бързо. Различавах следите на непознатия по по-светлите петна, където камъчетата са строшени. Беше ми трудно да намеря пътя, но скоро се озовах на открито и земното сияние ми бе напълно достатъчно. След около половин час се оказах на дъното на кратера. Пълен мрак, не трябваше да губя време. Стърчах върху гладката тъмна лава и се опитвах да намеря следите. Това съвсем не беше лесно, а това ме вбесяваше повече от всяка опасност.

Превиших лимита за безопасност, когато открих лагера. Нямаше много за гледане: дълга ивица издухан прах и надробени камъни там, където екипажът се е спуснал и излетял… И никакви следи от работа на ракетни двигатели! Само белези от изпочупени камъни, жалки следи, нищо повече!