Пол Андерсън - Светещо мълчание

Не бяхме на себе си, когато двигателите млъкнаха. Известно време седяхме като вкаменени, с прилепнали по гърбовете фланелки.

— Добре де — рече Бейрдж лениво. — Вече сме тук.

Разхлаби ремъците, намери микрофон и започна да повиква станцията. Ние с Ернандес надничахме през илюминаторите. Беше съвсем неестествено. Виждал съм пустини, но нито една от тях не блести толкова ярко и не изглежда толкова безжизнена. Нито една няма толкова огромни проядени скали.

После хвърлихме жребий. Ернандес загуби и трябваше да остане вътре, а на мен се падна да стъпя пръв на лунната повърхност. Нахлузихме скафандрите. Между другото, те са тежки дори на Луната.

Бяхме в сянката на кораба — абсолютно черна и сякаш отрязана с нож. Зад гърба ни бяха планини, отпред — нащърбена неравна повърхност в охра. Може би си спомняте, че кацнахме малко преди залез и трябваше да изкараме там две седмици. През нощта температурата пада до минус 250 градуса, а през деня можеш да се изпечеш.

— Хайде — рече Бейрдж, — тръгвай.

— Ще тръгна, а после?

— Давай, давай. Ти си първият човек на Луната.

— О, не — възразих. — Капитанът си ти. Дори не мога да си помисля… Отказвам се, шефе.

Може би сте прочели моята реч в печата. Там пише, че е импровизация, а всъщност я написа жената на един големец, която си вярваше в таланта на поетеса. Блудство със словото, нали? И Бейрдж искаше да го изрека!

— Почвай — каза.

— Мога ли да посъветвам капитана да запише в бордния журнал, че речта е произнесена?

— И ти си Юда! — изкрещя. — Но така и направи. По-късно. Надявам се. А с вас сме се разбрали, нали — никакво огласяване на факти. Беше в отвратително настроение и ми нареди да събера образци от почвата, спря камерата.

Взех няколко камъчета изплашен, че слънцето ще ме изпържи. Тъпо е, разбира се, но околният пейзаж беше съвсем чужд и гаден. Бейрдж снимаше.

— Ще бъда изненадан, ако уловиш тази светлина — казах. — На Земята няма нищо подобно.

Но не беше чиста истина. Не мога да опиша разликата. Мислех си за онези странни и уникални оттенъци на кървавочервеното преди урагани, за разни такива неща и си ги представях размножени в милиони приличащи си изображения.

— Все нещо ще се получи.

— Е, да, външно изображение — отвърнах. — Но за да се предаде усещането, е необходим майстор художник, а такива вече няма. Например Рембранд. Не, за него това ще е твърде грубо, студена светлина с температурата на адски огън…

— Млъкни! — ревът в слушалките едва не ми спука тъпанчетата. — Дано да пукнеш, както и твоят скапан Ренесанс!

Малко по-късно се върнахме на кораба. Бейрдж беше леко луднал, на границите на издръжливостта — и си беше прав, лунната повърхност не е най-подходящото място да се говори за изкуство.

Монтирахме датчиците. Докато те събират информацията, ще можем да хапнем и да подремнем. Слънцето слизаше към хоризонта, сенките се удължаваха. Ернандес проучи моите образци и рече, че макар да не е геолог, на Земята май няма нищо такова. По-късно експертите казаха, че минералите са същите, но кристализацията е протичала съвсем различно.

След почивката плюхме на инструкциите и тръгнахме тримата. Стигнахме до ръба на хълма и погледнахме надолу, към равнината от лава с диаметър около шейсет мили. Приличаше на повърхността на полиран метал, разсечен от сенки. Спускането беше остро, краят се губеше в мрак, но трябваше да се преодолее.

Под преките слънчеви лъчи шлемът ми заприлича на нагревател, а краката ми се вледениха. Но забравих за всичко, когато видях пред себе си облак. Да сте чували за това? Наблюдавано е от астрономите отдавна — облаци, които периодично се появяват в някои кратери. Платон е един от тях. Надявах се, че нашето пътешествие ще ни помогне да разгадаем тази тайна. Облакът се надигаше от мрака и когато слънчевата светлина падне отгоре му, започва да свети златисто, после облакът изчезва, стопява се, разтваря се…

Започнах да се спускам.

— Хей! — кресна Бейрдж. — Я се връщай!

— Просто да погледна — помолих.

— Ще се навехнеш, пада мрак!

— В тази броня едва ли — отвърнах.

— Връщай се, или ще се видим в съдебната зала.

— Шефе, бъди човек — каза Ернандес.

В края на краищата го нави. Кой знае защо капитанът кипваше само от мен. Вързахме се със спасителното въже и започнахме внимателно да се спускаме.

Някъде по средата на стръмнината облакът започна да просветлява. Вероятно щом падне нощ, тук всичко се покрива с лед. Вода ли? Не зная. Може би имаше някакви следи от лунен живот, например низши растения. Вярно е, не открихме нищо подобно. Но открихме нещо друго…