Томас Харди - Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

Седмиците прераснаха в месеци, а той все продължаваше да търси, като в промеждутъците се залавяше за случайна работа, за да се изхранва. След известно време стигна до едно морско пристанище и там успя да получи сведението, че лицата, отговарящи донякъде на неговото описание, наскоро са напуснали страната. Тогава реши да преустанови търсенето и да се засели в район, който от известно време му беше легнал на сърцето. На следващия ден пое на югозапад, без да спира, освен за да нощува, и вървя, докато достигна град Кастърбридж, разположен в най-отдалечения край на Уесекс.

Пътят за село Уейдън-Прайърс отново бе покрит с килим от прах. Както в незапомнени времена, така и сега дърветата бяха посивели и там, където някога бе крачило семейство Хенчард, състоящо се от трима души, сега вървяха две жени, свързани по известен начин с това семейство.

Всичко наоколо бе съвсем както преди — дори гласовете и шумът, които идваха отдолу, откъм съседното село — така че всъщност този ден съвсем естествено би могъл да настъпи и веднага след изложените вече събития. Промени се забелязваха само в подробностите, по които можеше да се установи, че е изтекъл дълъг ред години. Една от тези, които крачеха по пътя, беше същата жена, която някога бе младата невяста на Хенчард; сега лицето й бе изгубило своята закръгленост, променила се бе и кожата й, а косите, макар да бяха запазили цвета си, бяха чувствително оредели. Тя носеше вдовишки траур. Спътницата й, момиче на около осемнадесет години, също в черно, показваше с пълна сила онова скъпоценно и бързопреходно обаяние на младостта, което е винаги прекрасно, независимо от цвета на лицето и вида на фигурата.

Един поглед бе достатъчен, за да открием в нея вече порасналата дъщеря на Сузан Хенчард. Средната възраст бе вече позагрубила лицето на майката, но времето беше запазило чертите, отличаващи я през годините на пролетния й цъфтеж, в лика на спътницата й — много изкусно. Дъщерята, непосветена в някои факти, известни на майката, за миг можеше да се стори на някого, припомнил си тези факти, като странно несъвършенство на способността на природата за непрекъснато възпроизводство.

Те вървяха, уловени за ръка, и личеше, че този техен жест е плод на непринудена сърдечност. Дъщерята носеше в свободната си ръка старовремска върбова кошница, а майката — син вързоп, който бе в странен контраст с черната й вълнена рокля.

Като достигнаха края на селото, те се отбиха по същата пътека, както преди толкова години, и изкачиха стръмнината към панаира. И тук времето бе наложило печата на промяната. Въртележките и люлките бяха механично усъвършенствувани, имаше машини за измерване на силата и теглото на селяните, както и една постройка за стрелба по орехчета. Оживената търговия на панаира обаче бе значително намаляла. В близките градове вече редовно се уреждаха големи пазари и това започна да се отразява неблагоприятно на търговията, кипяла тук от векове. Кошарките за овце и коневръзите с излаганите за продан коне, заемаха сега два пъти по-малка площ, отколкото преди. Палатките на шивачи, чорапчии, продавачи на платно, бъчвари и други занаятчии бяха почти изчезнали, дори каруците бяха чувствително намалели. Известно време майката и дъщерята се провираха сред множеството, после спряха.

— Защо дойдохме тук, само си губим времето! Мислех, че искаш да продължим нататък! — каза девойката.

— Да, мила Елизабет-Джейн — отвърна майката. — Но изведнъж ми хрумна да поспрем на този панаир.

— Защо?

— Тук за пръв път срещнах Нюсън, денят беше също като този.

— Пръв път си срещнала тук татко? Да, казвала си ми го. А сега той се е удавил в морето и го няма с нас! — При тези думи момичето извади от джоба си една картичка, погледа я и въздъхна. Картичката имаше по края черен бордюр, а в рамка, като на паметна плоча, беше изписано: „В памет на моряка Ричард Нюсън, загинал трагично в морето, месец ноември 184…, на възраст четиридесет и една години“.

— Тук — продължи нерешително майката — за последен път видях и онзи наш роднина, когото търсим… мистър Майкъл Хенчард.

— В какво родство сме с него, майко? Никой досега не ми го е обяснил.

— Той е, или е бил, защото може вече да е мъртъв, наш сродник по силата на брака — предпазливо изрече майката.

— Това си ми го казвала вече десетки пъти! — възкликна младото момиче и разсеяно се озърна наоколо. — Не ни е много близък, така ли?

— Съвсем не е.