Томас Харди - Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

Мисис Нюсън щеше да възнагради старицата според оскъдните си средства ако не помнеше, че ромът, сипан в кашата от тази безскрупулна личност, бе станал причина за падението на мъжа й. Тя кратко благодари на събеседницата си и отиде при Елизабет, която я посрещна с думите:

— Майко, да вървим вече… едва ли е прилично да ядеш при тази жена. Виждам, че при нея се отбиват само най-долнопробни хора.

— Затова пък научих каквото ме интересуваше — спокойно отговори майката. — Когато нашият роднина бил за последен път на този панаир, й казал, че живее в Кастърбридж. Това е далеч-далеч оттук, и го е казал преди толкова години, но все пак ще тръгнем натам.

След тези думи на мисис Нюсън те напуснаха панаира и се упътиха към селото, където получиха подслон за през нощта.

Жената на Хенчард действуваше с най-добри намерения, но се озова в затруднено положение. Сто пъти се бе готвила да разкаже на дъщеря си, Елизабет-Джейн, историята на своя живот, трагичен момент, в който бе сделката на Уейдънския панаир, когато тя бе малко по-възрастна от момичето, което сега крачеше до нея. Но все не можеше да се реши. Така девойката, не подозирайки това, растеше с убеждението, че отношенията между веселия моряк и майка й са най-обикновени, каквито й изглеждаха. Възможността да отчужди дъщеря си, да всели в главата й смущаващи мисли — заплаха, която растеше заедно с възрастта на момичето, — изглеждаше на мисис Хенчард твърде голям риск, на който тя не се решаваше. За нея бе същинско безумие да разкрие на Елизабет-Джейн истината.

Но опасенията на Сузан Хенчард, че изповедта може да я лиши от привързаността на горещо обичаната дъщеря, не бяха свързани с чувството за собствената й вина. Благодарение на своето простодушие, породило на времето онова презрение в Хенчард, тя живееше с убеждението, че Нюсън, който я бе купил, е придобил над нея морално оправдани и напълно естествени права, макар смисълът и законните граници на тези права да не й бяха съвсем ясни. За по-изтънчения интелект щеше да изглежда странно как една млада и здравомислеща жена може да повярва в сериозността на такава сделка; и ако нямаше много други такива примери за подобна убеденост, всеки би се усъмнил в това. Но мисис Хенчард съвсем не беше нито първата, нито последната селянка, която се е смятала за обвързана със своя купувач от прекалено християнско смирение.

Животът на Сузан Хенчард през този период може да се опише само с две-три думи. Напълно безпомощна, тя бе отведена в Канада, където семейството прекара няколко години, без да постигне значителни успехи, макар че се трудеше неуморно, за да има в дома й радост и да не липсва в него нищо. Когато Елизабет-Джейн бе на около дванадесет години, тримата се върнаха в Англия и се заселиха във Фалмът, където Нюсън бе в продължение на няколко години лодкар и сръчен докер.

След това постъпи на един търговски кораб, който пътуваше до Нюфаундланд — по това време Сузан се опомни. Разказа историята си на една приятелка и тя й се присмя заради сляпото покорство, с което бе приела съдбата си. И душевният покой на Сузан приключи. Когато Нюсън се върна в къщи в края на зимата, той откри, че заблудата, която така грижливо бе поддържал, вече е разкрита.

Настъпиха дни на мрачно униние и в един такъв ден тя му довери опасенията си: не може да живее повече с него. Нюсън замина за поредния си рейс до Нюфаундланд. А малко по-късно вестта за гибелта му реши проблема, превърнал се в мъчение за уязвимата съвест на Сузан. Морякът завинаги изчезна от живота й.

За Хенчард те не чуха нищо. Отрудените хора в тогавашна Англия имаха чувството, че населяват огромен континент, а милята за тях бе цял географски градус.

Елизабет-Джейн рано се разви. Веднъж, около месец след известието за смъртта на Нюсън край бреговете на Нюфаундланд, когато момичето бе вече на осемнадесет години, то седеше на върбовия стол в къщурката, която още обитаваха, и плетеше рибарска мрежа. Майка му, в далечния ъгъл на стаята, вършеше същото. Като изпусна голямата дървена игла, в която вдяваше връвта, майката замислено се вгледа в дъщерята. Слънчевите лъчи струяха през вратата, озаряваха лицето на младото момиче и проникваха в разпуснатите му коси като в лешников гъстак. Това лице бе бледо и още неоформено, но обещаваше да стане красиво. То подсказваше прелест, само загатната в променливите, незрели черти, позагрозени от трудния живот на майката и дъщерята. Телосложението бе приятно, но нещо не достигаше, за да го окачествим като красиво. А може би девойката нямаше да стане хубавица — затова трябваше да се измъкне от тежкия живот, преди лицето й да придобие завършен вид.