Томас Харди - Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

До този миг не можеше да се твърди с пълна сигурност, че въпреки драстичното си предложение мъжът говори сериозно. Всъщност зрителите се бяха отнесли към това събитие като към забавна шега и бяха заключили, че този мъж, останал без работа, се е озлобил срещу целия свят, срещу обществото и своите близки. Но щом в отговор на предложението се появиха пари в брой, веселото им настроение отлитна. В атмосферата на палатката сякаш се всели нещо трагично, изразът на всички присъствуващи се промени. Насмешката изчезна от лицата на събралите се и те със зяпнали уста зачакаха.

— Е, Майкъл — каза жената, нарушавайки мълчанието, и тихият й, равнодушен глас прозвуча отчетливо в тишината, — преди да кажеш още нещо, първо ме изслушай. Ако се докоснеш до тези пари, ние с дъщерята ще идем с този човек. Разбери, сега вече това не е шега.

— Шега ли? Разбира се, че не е! — извика съпругът; при думите й злобата в него избухна с нова сила. — Аз взимам парите, морякът взима теб. Съвсем ясно е. Такива неща са ставали по други места, защо да не стане това и тук!

— Трябва първо да се изясни съгласна ли е младата жена — благо изрече морякът. — За нищо на света не бих желал да оскърбявам чувствата й.

— Ей богу, и аз не бих желал! — каза мъжът. — Но тя е съгласна, стига този, който я купи, да вземе и детето й. Онзи ден, когато отворих дума за това, тя сама ми рече тъй.

— Ще се закълнете ли? — обърна се към нея морякът.

— Да — отвърна жената, като преди това погледна мъжа си, но не откри в израза му признаци на разкаяние.

— Чудесно, той ще вземе детето заедно с теб и всичко е решено — заключи земеделецът.

Взе банкнотите на моряка, бавно ги сгъна и с вид на човек, който е решил категорично въпроса, ги скри заедно с шилингите в най-потайния си джоб.

Морякът погледна жената и се усмихна.

— Да вървим! — нежно каза той. — И детенцето с нас… Колкото повече хора, толкова по-весело ще бъде!

Жената се поколеба и го изгледа изпитателно. После отново сведе очи, мълчаливо взе момиченцето на ръце и тръгна след моряка. Стигнаха до изхода, тя се обърна, свали венчалния си пръстен и го хвърли през цялата палатка в лицето на земеделския работник.

— Майк — каза тя, — живяхме две години и видях от тебе само лошо! Отсега нататък не съм вече твоя; ще си опитам щастието другаде. Ще бъде по-добре и за мене, и за Елизабет-Джейн. Така че сбогом!

Тя хвана моряка с дясната си ръка, а в лявата взе момиченцето и напусна палатката, горко ридаейки.

Тъпо, загрижено изражение се появи на лицето на мъжа, сякаш той все пак не бе очаквал такъв край; неколцина от гостите избухнаха в смях.

— Отиде ли си? — попита той.

— Отиде си и помен не остана от нея! — отвърнаха селяните, застанали до изхода.

Мъжът стана и се упъти натам с предпазливата походка на човек, който съзнава, че е прекалил в пиенето. Няколко души го последваха и се спряха на прага, взирайки се в здрача. Тук особено рязко се чувствуваше разликата между тихия покой на природата и обмисленото зло на хората. Какъв контраст с жестоката сцена, разиграла се току-що в палатката, представляваха конете, които бяха преплели шии и гальовно се потъркваха един о друг — те търпеливо чакаха да ги запрегнат, за да потеглят в обратния си път. Отвъд панаира, в долините и горите, всичко беше тихо. Слънцето наскоро бе залязло и западният небосвод бе застлан с розов облак, който изглеждаше неизменен, но всъщност бавно менеше очертанията си. По своето очарование тази картина можеше да се сравнява само с великолепните декори в затъмнена театрална зала. При вида на тази сцена след онази, другата, всички изпитаха естествения подтик да се отрекат от човека, който петни лика на добрата майка — природа, но тутакси си спомниха, че на земята всичко се променя и че в една прекрасна нощ човечеството ще спи спокоен, кротък сън, а тъй тихата природа сега, тогава ще буйствува гръмко.

— Къде живее морякът? — попита един от очевидците, след като насъбралите се напразно се огледаха на всички страни.

— Дявол знае — отвърна човекът, живял в господарското имение. — Личи, че не е тукашен.

— Отби се преди около пет минути — намеси се продавачката на каша, която се бе присъединила към останалите и стоеше с ръце на хълбоците. — После си отиде, сетне пак дойде. Не изкарах от него нито пени.

— Тъй му се пада на мъжа й! — каза продавачката на шнурове за корсети. — Такава миловидна, прилична жена — какво му трябва повече на един мъж? И колко смела! Аз също бих се решила; ей богу бих се решила, ако мъжът ми така се отнасяше с мене! Ще го зарежа, пък нека да си вика подире ми, докато пресипне… И за нищо на света няма да се върна пак при него — не, няма, чак до второто пришествие!