Томас Харди - Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

Но след четвърт час мъжът, който не преставаше да си налива ром в кашата и въпреки това — дали защото главата му бе много здрава, или беше толкова добър пияч — изглеждаше съвсем трезвен, поде старата песен, както в една музикална фантазия някой инструмент поддържа основната тема:

— Е, чакам да чуя какво ще кажете за моето предложение. Тази жена ми е съвсем ненужна. Кой иска да я вземе?

Компанията по това време беше вече съвсем пияна и сега въпросът бе посрещнат с одобрителен смях. Жената зашепна умоляващо и разтревожено:

— Да вървим, че вече притъмнява; стига с тези глупости. Ако не тръгнеш с мен, сама ще си изляза. Хайде, ставай!

Тя зачака, но той не се помръдна от мястото си. След десет минути мъжът отново наруши несвързания разговор на любителите на ром с пшеничена каша:

— Зададох ви въпрос, а отговор изобщо не получих. Има ли тук някой Джак Парцаланков или Том Сламенков, желаещ да купи моята стока?

В поведението на жената настъпи промяна и на лицето й отново се появи предишното мрачно изражение.

— Майк, Майк — каза тя, — става сериозно вече. О… твърде сериозно!

— Иска ли някой да я купи? — попита мъжът отново.

— И аз бих искала някой да ме купи — твърдо изрече жената. — Сегашният ми притежател съвсем не ми е по вкуса!

— Както и ти по моя! — добави той. — Така че се споразумяхме. Чувате ли, господа? Споразумяхме се да се разделим. Ако иска, да си вземе дъщерята и да върви, където ще! А аз ще си нарамя инструментите и ще тръгна по своя път. Ясно и просто като светото писание. Хайде, Сузан, стани, покажи се на хората!

— Не прави това, дете мое! — прошепна една пълна жена с широки фусти, продавачка на шнурове за корсети, която седеше до Сузан. — Твоичкият не знае какво приказва.

Но Сузан все пак стана.

— А кой ще води търга? — извика земеделецът.

— Аз! — обади се веднага един нисък мъж, чийто нос приличаше на медна топка, гласът — дрезгав, а очите напомняха илици. — Кой ще предложи цена за тази дама?

Жената гледаше в земята и сякаш с огромни усилия се сдържаше да остане на мястото си.

— Пет шилинга — изрече някой, след което отекна смях.

— Моля без обиди! — каза мъжът. — Кой дава една гвинея 7 7 Английска златна лира, равна на двадесет и един шилинга по старата парична система. — Б.пр. ?

Никой не отговори; тогава се намеси продавачката на шнурове за корсети:

— За бога, дръж се прилично, любезни! Какъв жесток мъж се е паднал на тази нещастница! Кълна се в спасението на душата си: на някои женици хлябът и постелята им излизат през носа!

— Качвай цената, аукционисте! — рече съпругът.

— Две гвинеи! — извика аукционистът; никой не се откликна на призива му.

— Ако не искат да я вземат на тази цена, след десет секунди ще се бръкнат по-якичко в джобовете — заплаши ги мъжът. — Чудесно! Хайде, аукционисте, прибавѝ още една гвинея.

— Три гвинеи, дава се за три гвинеи! — извика човекът с дрезгавия глас.

— Кой дава повече — обади се мъжът. — Господи, та тя ми струва петдесет пъти по-скъпо. Качвай нагоре!

— Четири гвинеи! — извика аукционистът.

— Чуйте какво ще ви кажа: под пет гвинеи няма да я продам — заяви мъжът и така удари с юмрук по масата, че паниците подскочиха. — А за пет гвинеи ще я дам на всеки, който е съгласен да плати тази сума и да се отнася добре с нея. Ще си я получи за вечни времена, а за мене няма да чуе никога повече! Но за по-малко пари — няма да я бъде! Пак ви повтарям: пет гвинеи и тя е ваша! Сузан, ти съгласна ли си?

С най-дълбоко равнодушие жената кимна.

— Пет гвинеи — каза аукционистът, — иначе стоката ще бъде снета от търга. Кой дава пет гвинеи? Последна цена. Да или не?

— Да! — прозвуча силен глас откъм вратата.

Всички обърнаха очи натам. В триъгълния отвор, който служеше за врата на палатката, стоеше моряк, появил се незабелязано за останалите присъствуващи преди около две-три минути. Мъртво мълчание посрещна репликата му.

— Казахте, че давате пет гвинеи? — попита мъжът и впери очи в него.

— Казах — отговори морякът.

— Едно нещо е да се каже, а друго — да се плати. Къде са парите?

Морякът се поколеба, още веднъж погледна към жената, влезе в палатката, разгърна пет шумолящи хартийки и ги хвърли върху покривката на масата. Това бяха банкноти, издадени от Английската банка, на стойност пет лири. Отгоре той прибави един по един и звънтящите шилинги — един, два, три, четири, пет.

Видът на парите, цялата сума, представена в отговор на призивите, която досега едва ли не изглеждаше напълно хипотетична, направи огромно впечатление на зрителите. Те впиха очи първо в лицата на главните участници, а после в банкнотите, които лежаха на масата, затиснати отгоре с шилингите.