Томас Харди - Кметът на Кастърбридж (Животът и смъртта на един волеви човек)

Най-странното за тази двойка бе, че тя пристъпяше в дълбоко мълчание; това не би убягнало от погледа на случайния наблюдател, който в друг случай изобщо нямаше да й обърне особено внимание. Вървяха редом, затова отдалеч приличаха на хора, свързани от общи интереси, които тихо и непринудено си бъбрят; но по-отблизо проличаваше, че мъжът чете или се преструва на вдълбочен в листа с баладата, който държеше пред очи с известно усилие на ръката, провряна през клупа на ремъка. Дали наистина се бе зачел в баладата, или бе намерил предлог, за да избегне дотегналите му разговори — това само той би могъл да ни разкрие, — но мълчеше упорито и жената не изпитваше никакво удоволствие от присъствието му. Всъщност тя крачеше по пътя в пълна самота, ако не смятаме детето, което носеше на ръце. От време на време прегънатият лакът на мъжа почти докосваше рамото й, защото тя вървеше съвсем близо до спътника си, но както изглежда, бе твърде далеч от мисълта да го хване подръка, пък и той не помисляше да й предложи ръката си. Не се учудваше ни най-малко на пренебрежителното му мълчание и явно приемаше този факт като нещо съвсем естествено. Ако в скромната им група отекваше нечий глас, това бе само шепотът на майката, която продумваше по нещичко на своето дете, момиченце с къса рокличка и сини плетени терлички, и бебешкият отговор на малката.

Главна, ако не и единствена прелест на младата съпруга бе живото й лице. Когато тя погледнеше надолу, към момиченцето, се разхубавяваше, ставаше дори красива — наситеният цвят на залязващото слънце озаряваше с полегатите си лъчи лицето й; клепачите и ноздрите изглеждаха прозрачни, а устните — рубиненочервени. Когато пък, замислена, мълчаливо навлезеше в сянката на някой жив плет край пътя, лицето й приемаше строг и почти апатичен израз, характерен за човек, който очаква от Времето и Сполуката всичко, освен справедливост. Първият от двата израза жената притежаваше природно, вторият навярно бе плод на цивилизацията.

Едва ли някой би се усъмнил, че този мъж и тази жена са съпрузи и родители на малкото момиче. Такова беше и единственото обяснение за атмосферата на отдавнашна близост, която като нимб следваше тримата пътници.

Жената почти неотклонно, макар и без особен интерес, гледаше напред в далечината — а такъв пейзаж можеше да се види по това време на годината едва ли не във всяко кътче на което и да е английско графство 4 4 Административна единица в Англия. — Б.пр. : пътят не беше съвсем прав, но и не лъкатушеше; не беше равен, но не беше и планински; ограждаха го растения, дървета и живи плетове с онзи наситенозелен цвят, който е характерен за обречените листа, преди да посивеят, пожълтеят и почервенеят. Клоните на най-близката редица живи плетове и тревата в канавката бяха посивели от прахта, с която ги обсипваха забързаните каруци и коли — тя застилаше пътя и приглушаваше стъпките като килим; благодарение на нея, а също и на упоритото мълчание на пътниците всички звуци достигаха до тях съвсем отчетливо.

Дълго не се чу нищо, ако не смятаме едва доловимото чуруликане на някаква птичка, която си пееше обичайната вечерна песен, несъмнено звучала тук в същия час и със същите трели, рулади и бревиси по залез през това време на годината в продължение на безброй столетия. Но като наближиха селото, дочуха глухи викове и шум, долитащи иззад една височинка, която листата на дърветата скриваха от тях. Щом се показаха първите къщи на Уейдън-Прайърс, насреща им изникна градинар, нарамил мотика; на края й се люшкаше торба, в която носеше храната си. Мъжът, зачел се в баладата, бързо вдигна очи.

— Намира ли се работа във вашето село? — попита флегматично той и размаха листа към близките вече къщи. Реши, че градинарят не го е разбрал и прибави:

— За прибирането на сеното, да речем.

Но градинарят вече клатеше глава:

— Човече божи, де се е чуло и видяло да има такваз работа по туй време на годината в Уейдън?

— А някоя къщичка под наем — мъничка и нова, наскоро построена, дали би се намерила? — запита повторно мъжът.

Песимистът отново поклати глава:

— В Уейдън повече събарят, отколкото строят. Лани събориха пет къщи, а тая година още три; хората няма къде да се подслонят — даже колиба със сламен покрив няма да намериш. Ей тъй е при нас в Уейдън-Прайърс.

Земеделският работник — той очевидно бе такъв — кимна с леко пренебрежение и като обгърна селото с поглед, продължи:

— Какво става там във вашето село, а?