Емил Андреев - Проклятието на Жабата

И ето че спира, сваля калпака, хваща се за косата и отделя главата от тялото си. Очите святкат като живи въглени, а устата проговаря с още по-дрезгав и задгробен глас от този на Митето. „Къде ми е златото?“ — пита главата, а Мишо бяга през някакво поле, осеяно с жълтици, които блестят в тъмното. Митето вече го няма, главата сама се носи из въздуха и не спира зловещо да говори. Мишо усеща, че тя го настига, но колкото и силно да бяга, той остава на едно място. Главата се изпречва пред него и Мишо вижда, че това е неговата собствена глава, само че със затворени очи и изплезен, провиснал надясно, език. Отдолу капе кръв. Мишо изпищява и се събужда…

Чула писъка, в стаята първа влезе баба Милèва. После дойде и майка му, видимо притеснена. Бе в бяла ленена нощница, която едва удържаше големите й гърди. За разлика от майка си, Елена Казанджиева-Обретенова имаше неестествено голям бюст, макар тялото й да бе слабо. От тежестта и презрамките на сутиена на раменете й се бяха образували два фини улея, които с годините се врязваха все повече и повече в месото. Мишо често се притесняваше от размера на майчините си гърди и искрено се радваше, че кака Мими не е като нея.

— Уплашил се е насън — заяви баба му, седна до него и започна да разтрива челото му с пръсти. Шепнеше си нещо, но Мишо не долавяше какво. Усещаше, че му олеква и започна да изпитва срам, че ги е допуснал да се грижат за него като за едно мамино детенце. Пичовете със сигурност щяха да му се изсмеят.

— Нищо ми няма, оставете ме! — каза той и се извърна с лице към стената.

— Остави лампата да свети! — обади се майка му. После го попита: — Нали нищо не те боли?

— Нищо! — промърмори той.

Жените постояха в мълчание още малко и си излязоха.

„Добре, че не изгасиха!“ — помисли си Мишо. Винаги бе изпитвал страх от тъмното, но не смееше да си го признае. След този случай, докрая на живота си той никога нямаше да заспива на тъмно. Загледа се в стената пред себе си, в едно петно по мазилката, сля се с него и заспа.

Елена Казанджиева-Обретенова легна до мъжа си и се зави с отделна завивка. Той не спеше. Бе чул писъка на сина си и се досети, че детето е сънувало лош сън. Не попита какво става — знаеше, че жена му и без това ще му каже.

— Кошмар — прошепна тя и се обърна с лице към него.

Васил не отвърна. Лежеше по гръб с разтворени крака, завил само корема и слабините си заради жегата. Утре беше първа смяна и въпреки това не му се спеше. Можеше да опита да се любят, но не желаеше да чуе от жена си поредното: „Не сега!“ Иначе най обичаше да го прави на тая огромна спалня. Просторното легло го отпускаше, даваше му допълнителна сила и той можеше да не спира с часове. Вършил го бе къде ли не, но винаги със страх и набързо, за да не го хванат. Оставаше незадоволен и често повтаряше с някоя друга, с надеждата да изпита още по-пълна сладост. Не се получаваше. Ако можеше да го прави само тук, на тази спалня! С Елена му беше хубаво, но не достатъчно. Тя не бе развратна и искаше да свършват бързо, сякаш изпълняваше едно от задълженията си на съпруга. Тя и от малко се задоволяваше, но не предполагаше, че той иска още и още. Винаги му напомняше, че не са сами в къщата. Васил се примиряваше, утешаваше се, че има и други, като изобщо не предполагаше, че нея я боли.

— Ще му мине — каза след малко той, по-скоро да провери дали тя не е заспала.

— Аха! — промълви Елена. Бе усетила намеренията на мъжа си и престорено показваше, че се унася.

— Утре ще занеса часовника на бай Пано — произнесе на глас мислите си Васил. След отказа трябваше да се настрои делово за предстоящия ден.

Старият стенен часовник — наследство от тъста му — наистина се нуждаеше от поправка. Той бе купен на изгодна цена заедно със спалнята от оказион в София някъде в началото на трийсетте години. След Голямата война много от богатите столичани се бяха разорили и бяха принудени да разпродадат или заложат част от скъпата си покъщнина на ниски цени. Михаил Казанджиев се възползва и обзаведе виенската си къща в Олм с прилични и дори изящни мебели. Старата сецесионна спалня бе от черно дърво със седефени плочки по таблите и неумело имитираше английския стил чипъндейл . Бе широка и внушителна, а на малкия Мишо му се струваше просто безкрайна. Към нея той изпитваше по-скоро страхопочитание и дори не обичаше да влиза в стаята. В това огромно ложе издъхна новият и собственик, години след като вече бе заченал дъщеря си на малката кушетка с метални табли и месингови топки. Старият Казанджиев не предполагаше, че в това легло щеше да се шири бедният му зет, изгарящ от незадоволена страст.