Вярната жена: Арменска приказка (Арменска приказка)

— Значи, не искаш? — отново пита търговецът.

— Не — повтаря жената.

— Гледай да не съжаляваш — заканил се търговецът и смръщил вежди.

— Няма да съжалявам — казва жената, — прави каквото щеш, няма да се омъжа за теб и толкоз!

Търговецът се разярил и заповядал на слугите си да изкопаят яма, дълбока четиридесет стъпки, да хвърлят там жената и да я затрупат с големи камъни. Слугите точно изпълнили заповедта: изкопали яма, дълбока четиридесет стъпки, хвърлили вътре горката жена и я затрупали с големи камъни.

Сутринта търговецът и хората му станали и си тръгнали.

Нещастната жена останала сама в дълбоката яма. Дълго викала за помощ: крещяла, плакала, нареждала — никой не се обажда. Изтекъл ден, два, три. През тези места минавал керванът на друг търговец. Той бил по-богат от първия. Керванът спрял до извора. Започнали да опъват палатка, за да си починат и се нахранят. Търговецът се доближил до извора и неочаквано чува: някой охка.

— Кой ли е? — учудил се той. — Елате, де — викнал търговецът на слугите си, — вижте кой охка там.

— Кой охка? — викат слугите.

— За бога, помогнете ми — чува се от ямата, — измъкнете ме оттук!…

Слугите веднага спуснали въже в ямата, жената се превързала с въжето и я измъкнали горе. Измъкнали я и гледат — пред тях стои невиждана хубавица.

Довеждат я при търговеца и разказват: ето, значи, така и така, измъкнахме тази жена.

— Коя си ти? — пита търговецът, смаян от красотата й. — Кой те хвърли в ямата?

Жената въздъхнала и, както аз ви разказах, така и тя разказала всичко на търговеца.

— Ще се омъжиш ли за мен? — пита я търговецът. — Аз ще ти бъда добър мъж.

— Не, жив да си — казва жената. — Аз си имам мъж и няма да оскверня огнището си.

Търговецът толкова се разярил, че накарал слугите да я турят в един сандък, да го заковат и да го хвърлят в морето. Слугите измайсторили сандък, турили там жената, заковали го с гвоздеи, занесли го и го хвърлили в морето.

Сандъкът се люлее, плава по вълните, плава ден, два, три, докато вятърът го подкарал към брега.

На този бряг живеел един млад рибар със старата си майка.

Тъкмо тогава той излязъл да полови риба и гледа — право към него плава сандък. Рибарят много се зарадвал.

„В него навярно има злато — помислил той, — а може би скъпи стоки.“ Метнал серкмето и издърпал сандъка на брега. Едва го повдигнал, натоварил го на гръб и бързо-бързо — към къщи. В къщи разбил сандъка и майката и синът ахнали от учудване — пред тях стояла жена, мокра до костите. От глад била толкова изпосталяла, толкова отслабнала, че им се струвало, духни — и ще падне.

— О, всемогъщи! — казали майката и синът. — Ти си ни я изпратил, друго не може да бъде.

И майката на рибаря веднага се заловила за работа: окъпала жената с топла вода, облякла я със свои стари дрехи, сварила риба, наготвила обяд и се заела да гощава неочакваната гостенка с каквото бог дал.

Измъчената жена се нахвърлила на яденето. Нахранила се, наситила се, благодарила на бога, на рибаря, на майка му и седнала встрани.

— Сега ни разкажи — попитал рибарят — кой злодей те хвърли в морето?

— Горчива ми е участта — въздъхнала жената и поред разказала за себе си всичко, което аз ви разказах.

— Ще ми станеш ли жена? — предложил рибарят. — Аз съм ерген, ще живееш при мен.

— Не — казала жената, — аз си имам мъж и не искам да оскверня семейното си огнище. Хайде да бъдем брат и сестра.

— Добре — казал рибарят, — нека бъде, както искаш.

И от този ден рибарят, когато мятал мрежите в морето, винаги изваждал скъпоценни камъни и бисери. Ала не се досещал простият рибар, че за тези камъни може да спечели сума ти пари.

Много скъпоценни камъни и бисери наловил рибарят в морето, толкова много, че в къщи нямало къде да ги дяват.

И ето че в един хубав ден той решил да занесе няколко камъка в града — да ги покаже на хората, може би ще се намерят желаещи да ги купят. Речено-сторено. Пристигнал в града, отишъл в златарницата и показал на майстора камъните и бисерите.

— По петдесет рубли за всеки камък — предложил златарят.

Рибарят се усмихнал.

— Добре, ще ги взема по сто.

Рибарят пак се усмихнал.

С една дума, за да не ви изморявам, ще кажа накратко: майсторът все увеличавал цената, а рибарят все се усмихвал. И така, докато златарят стигнал до петстотин за парче.

— Слушай, майсторе — казал тогава рибарят, — ако донеса още камъчета, ще ги купиш ли?

— Ще ги купя, защо да не ги купя.

— Щом е така, ще ида за тях — казал рибарят и пъхнал парите в пазва. Засвирукал си весело и се върнал в къщи. Напълнил една кърпа със скъпоценни камъни и бисери — и отново в града.