Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Разбирам — отвърна Рудолф. — Отседнал съм в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Ще очаквам телефонно обаждане.

— Нищо не обещавам, скъпи мосю — предупреди адвокатът, като се завъртя с гръб към морето и уморено се усмихна на Рудолф. — За да бъда напълно честен с вас, ще ви кажа, че предпочитам да убедите племенника си да се откаже от този прибързан план.

— И аз така предпочитам. Но се съмнявам, че ще мога да го разубедя — отвърна Рудолф.

— Такива са младите — мрачно кимна адвокатът и добави: — Е, ще направя, каквото мога.

— Благодаря — изправи се Рудолф. Още не беше излязъл от кабинета, когато адвокатът отново се обърна към морето. Двамата не си стиснаха ръцете за довиждане.

Силата на парите, мислеше си Рудолф, докато пътуваше с колата покрай пристанището… Дали щеше Хамлет да плати на Розенкранц и Гилденщерн да убият вуйчо му, краля, ако имаше пари?

Като се върна в „Коломб д’ор“, той се обади в хотел „Аламбер“ в Париж. За щастие Били беше в стаята си. Рудолф не знаеше, че Били изобщо не е излизал от хотела, освен за да отиде до банката предишния ден.

— Били, има лъч надежда — каза вуйчо му. — Не мога да ти кажа за какво става дума и никога не ме питай за това. Сега просто трябва да печелим време. А ти трябва да се опиташ да укротиш Уесли. Чуваш ли ме добре?

— Чувам те прекалено добре — отговори Били. — Как предполагаш, че трябва да го укротя?

— Иди в Сен Тропе на петия ден. Измисли нещо, каквото и да е — ти си умно момче…

— Всички така разправят — каза мрачно Били.

— Просто се помотай с него. Не искам да изчезне някъде. През цялото време трябва да го държим под око. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна вяло Били.

— Ако се наложи, можеш да му кажеш къде съм — продължи Рудолф. — Предпочитам да не знае, но ако това е единственият начин да го удържим, тогава аз ще се намеся. Дръж ме в течение.

— Колко време ще трябва да го укротявам? — попита Били.

— Колкото се наложи.

— Много точен отговор — отбеляза Били.

— Без остроумия, ако обичаш — сряза го Рудолф. — Аз съм си поел дела, ти поеми твоя дял.

— Да, сър — каза Били. — През следващите няколко дни все ще измисля някаква история.

— Браво!

— Друг е въпросът, дали лудият Уесли ще повярва на тази история.

— Желая ти късмет — каза Рудолф и затвори телефона.

„Клотилд“ беше закотвена в пристанището на Сен Тропе, недалеч от яхтата, на която работеше Бъни. Уесли и Бъни отидоха да видят „Клотилд“. Бъни тръгна неохотно.

— Стига си я гледал тази яхта.

— Не се тревожи, Бъни — успокои го Уесли. — Нито ще се разплача, нито ще ударя някого. Това беше единственият ми дом, където съм се чувствал добре. Само ще погледна и ще си припомня дните, когато баща ми беше там. Много по-потискащи неща ми се е случвало да видя оттогава… — Той бе прекарал последните дни и нощи в очакване на Били, като обикаляше пристанищата на Сен Тропе и Кан и надничаше из нощните клубове. Не смееше да попита Бъни дали Данович се мярка наоколо, тъй като Бъни веднага щеше да почне да спори с него. Не смееше да попита никого за Данович, защото не желаеше да допусне самият Данович или в крайна сметка полицията да разберат, че той го търси. Но можеше да провери сам. Досега не бе намерил човека, когото търсеше, ала беше сигурен, че след време Данович ще се появи. В крайна сметка разполагаше с време. Обиколките из пристанищата през този тих месец, преди да започне сезонът, за негова изненада му подействаха успокояващо. Дори спеше по-спокойно и жестоките сънища, които го преследваха от толкова време, сега не го навестяваха.

Като наближиха „Клотилд“, спряха и загледаха яхтата, без да говорят. Тя изглеждаше старомодна и удобна и на Уесли му стана драго, че е толкова чиста и добре поддържана. Щеше да го заболи, ако беше мръсна и запусната.

— Добре се грижат за нея, нали? — каза той на Бъни.

— Германци са — отвърна Бъни. — На палубата можеш направо да се храниш. Искаш ли да се качиш да поразгледаш? Включили са автопилот.

Уесли поклати глава и каза:

— Не. Това е достатъчно. Доволен съм, че я видях, и това ми стига.

Върнаха се на другата яхта, където Уесли готвеше на печката задушена риба. Щяха да бъдат трима за обяд — Бъни се бе събрал с едно момиче, което работеше в някакъв бутик на пристанището и всеки ден идваше да обядва с него. Беше хубаво, дребно, чернокосо момиче, говореше доста добре английски и Бъни беше луд по нея, а доколкото Уесли можеше да прецени, и тя по него. Момичето идваше на яхтата и след работа и понякога преспиваше при Бъни. Уесли забеляза, че полека-лека Бъни се освобождаваше от своите женствени маниери. Двамата с момичето говореха, че ще се женят и ще се хванат на някоя по-голяма яхта Уесли забеляза също, че Бъни не само бе възприел маниерите на Том, но съзнателно или несъзнателно уреждаше живота си така, както бяха живели баща му и Кейт.