Ъруин Шоу - Париж, Париж

От казаното дотук съвсем не следва, че всичко е отишло на провала, макар и случаят до голяма степен да е точно такъв. По онези тенис кортове, които по някакъв начин са успели да устоят на натиска на спекулантите с недвижими имоти, вече почти не се виждат аматьорски изпълнения, а в замяна на това играчите изпълняват сервис, втурват се към мрежата и забиват а ла Джими Конърс — нещо, което няма как да не изпълни с радост почитателите на играта.

Поне привидно сърцето на града се пази много ревниво, но е възможно някои от старинните му забележителности да са изчезнали по пътя към 2000-та година. В този смисъл обаче не бива да забравяме, дори и в парафраза, мисълта на Чарлс Дикенс: „Колкото по-живописен е жилищният район, толкова по-висока е заболеваемостта от туберколоза.“ Новите подтискащи блокове, които от известно време тровят атмосферата на Париж, поне са успели, за радост на своите обитатели, да снижат броя на туберколозните заболявания в сравнение с гетата на Харлем и Сейнт Луис, без да споменавам Чикаго или Детройт. Ръстът на криминалната престъпност в тези райони е висок, но все пак още не може да надхвърли американските рекорди, макар и причините вероятно да са едни и същи и за двете страни. Ако това е цената, която всеки град трябва да плати за сто хиляди вътрешни санитарни помещения, то очевидно не е редно тя да бъде критикувана от американските му гости.

Поради миграцията към предградията населението на Париж намалява, но пък броят на въоръжените грабежи и нападения тревожно расте.

Постоянно се обират банки и се вземат заложници, бомбени атентати стават почти всеки ден, а в добавка има и някои улици, които в определени часове е най-добре да бъдат отбягвани, ако човек не желае да рискува да го набият. В метрото се е наложило да поставят въоръжени патрули за осигуряване безопасността на пътниците. С една дума Франция е взела от нас не само кока-колата и високите технологии за работа с булдозери и компютри.

Служителите на C. R. S. — специалните части за поддържане на реда — се срещат неприятно често, обикновено струпани на някоя улица и отбиващи атаките на разярена тълпа, насочила се към посолства и търговски представителства — особено на авиолинии, — принадлежащи на държави, чиято вътрешна или външна политика в момента не се радва на висока популярност. За ушите на парижаните звукът на строшено стъкло не е нищо необичайно, тъй като големите витрини привличат неудържимо по-сприхавата част от гражданството. Магазинерите и продавачите вече са станали шампиони по бързо покриване на щандовете с предпазни дървени решетки и специални похлупаци, което не е най-доброто средство за поощряване на търговията и туристическата индустрия.

Изобщо протестните действия доста са разширили своя обхват, а демонстрантите са станали пълни експерти в направата и боравенето с експлозиви. Например, за да протестират срещу начина на излъчване на носителя на наградата „Гонкур“ — най-престижната от френските литературни награди — група парижки почитатели на писателското изкуство възпламенили взривно устройство и заплашили, че няма да е последното, ако евентуалният лауреат не отговаря на очакванията им. В Ню Йорк лично аз познавам немалко писатели, които редовно са изказвали възражения срещу избора на новия носител на „Пулицър“, ала досега най-много някой от тях да е писал до вестник „Таймс“, нищо друго. Разни хора, разни идеали.

За чест на Париж трябва да се каже, че градът винаги е бил гостоприемен към всякакви политически емигранти и бунтари, като често дори е печелил от това, но новата бойна тактика, възприета от някои от пришълците кара мнозина от коренните столичани да си задават болезнени въпроси относно истинския характер на отношенията между домакини и гости.

През последните години горещо се обсъжда и въпросът за отношението между престъпление и възмездие, в резултат на което от известно време насам гилотината е изпаднала в забвение, макар че при съдебните дела за убийство обвинението продължава да поддържа искането си за смъртно наказание. Естествено, има и едно-две изключения, когато гилотината наистина влиза в действие зад стените на затвора „Ла Санте“. Двамата убийци, лишили от живот медицинска сестра и социален работник в болницата на затвора, сами настояли да бъдат екзекутирани, защото иначе щели да убиват отново при пръв удобен случай. Президентът Помпиду неохотно удовлетворил желанието им и скоро след това те били обезглавени. А съвсем неотдавна по същия традиционен начин в небитието бил изпратен и главният извършител на едно особено жестоко убийство в Марсилия. Дали тези случаи представляват напредък или не при съдебното възмездие е въпрос, на който очевидно ще отговарят различните световни парламенти и асамблеи.