Ъруин Шоу - Богат, беден

— Е, господа — каза Томас, — с какво мога да ви услужа?

В следващия миг нещо го удари.

Той дойде в съзнание само веднъж. Уесли и Кейт стояха при него в болницата.

— Повече няма… — каза той и отново загуби съзнание.

Рудолф беше извикал от Ню Йорк един неврохирург и той беше вече на път за Ница, когато Томас умря. Хирургът обясни на Рудолф, че черепът е бил счупен и Томас е получил силен мозъчен кръвоизлив.

Рудолф беше настанил Гретхен с Джийн и Инид в хотел. Гретхен имаше строга заповед да не оставя Джийн сама нито за минута.

Рудолф беше разказал на полицията всичко, каквото знаеше, Джийн трябваше да даде показания и след половинчасов разпит беше изпаднала в истерия. Тя беше разказала за „Розовата врата“ и Данович беше заловен, но свидетели на побоя нямаше, а Данович разполагаше с неопровержимо алиби за цялата вечер.

На другата сутрин след церемонията Рудолф и Гретхен отидоха с такси в крематориума, за да вземат металната кутия с праха на брат си. След това се отправиха към пристанището в Антиб, където ги чакаха Кейт, Уесли и Дуайър. Джийн остана в хотела с Инид — Рудолф смяташе, че на Кейт ще й бъде непоносимо тежко, ако и Джийн бъде с тях. А АКО Джийн се напие, мислеше Рудолф, най-сетне ще има основание.

Гретхен, както и останалите, знаеше какво в същност се е случило в нощта след сватбата.

— Том — каза Гретхен, докато таксито си проправяше път през оживеното от коли шосе — е единственият от нас, който най-сетне постигна нещо в живота си.

— Той умря, за да спаси един от нас, който не постигна нищо в живота си — добави Рудолф.

— Единствената ти грешка е, че една нощ не си се събудил — каза Гретхен.

— Единствената ми грешка — повтори Рудолф. Стигнаха на пристанището, без да си говорят повече. Кейт, Уесли и Дуайър, облечени във всекидневните си дрехи, ги чакаха на палубата. Очите на Дуайър и Уесли бяха червени от плач, но по тъжното лице на Кейт нямаше следи от сълзи. Гретхен вървеше след Рудолф, който носеше кутията. Рудолф остави кутията в кабината, Дуайър хвана кормилото и включи единия мотор. Уесли вдигна стълбичката и после скочи на брега, за да прехвърли на яхтата двете въжета, които Кейт започна да навива. След това се засили, скочи на кърмата ловко като котка и веднага изтича да помогне на Кейт да теглят котвата.

Всичко беше толкова обичайно, като всеки друг ден, когато излизаха от пристанището, та Рудолф, застанал на палубата, имаше чувството, че Томас ей сега ще се покаже от кабината, захапал лулата си.

Безукорно чистата малка синьобяла яхта излезе от пристанището в слънчевото утро и само двете фигури на палубата, облечени е неподходящо черно облекло, показваха, че корабчето не се е отправило на обичайната морска екскурзия.

Никой не говореше. Предишния ден бяха решили какво ще направят. Около един час се движиха на юг, навътре в морето. Тъй като работеше само единият мотор, не можеха да се отдалечават много и бреговата линия се виждаше ясно зад кърмата.

Точно след един час Дуайър обърна яхтата и изключи мотора. Наоколо не се виждаха други кораби, морето беше спокойно, не се чуваше дори шумът на вълните. Рудолф отиде в кабината, изнесе кутията и я отвори. Кейт излезе от каютата с голям букет бели и червени гладиоли. Всички застанаха един до друг на кърмата, — обърнати към откритото, пусто море. Уесли пое кутията от ръцете на Рудолф и след кратко колебание, вече със сухи очи, започна да хвърля праха на баща си в морето. Това продължи само една минута. Водата понесе праха — ситни прашинки пепел, разпилени по гладката синя повърхност на Средиземно море.

И тялото на баща им, мислеше Рудолф, почива в морските дълбини.

Кейт протегна закръглените си, загорели ръце и бавно, съвсем естествено и просто, хвърли цветята.

Уесли пусна урната и капака през борда. Те веднага потънаха. Върна се в кабината и включи мотора. Яхтата се беше насочила към брега и той пое курс към входа на пристанището.

Кейт слезе долу, а Дуайър отиде на носа на яхтата; на кърмата останаха само Гретхен и Рудолф със смъртнобледи лица.

Дуайър стоеше на носа, обърнал лице към лекия ветрец, загледан в брега с големите бели къщи, със старите крепостни стени и със зелените борове, които все повече се приближаваха, огрени от яркото утринно слънце.

Време само за богати хора, спомни си Дуайър.

© 1970 Ъруин Шоу

© 1981 Иванка Мечкова, превод от английски

Irwin Shaw