Ъруин Шоу - Богат, беден

През шума от оркестъра и собственото си тежко дишане той чуваше, че Джийн пищи, но съвсем тихо, сякаш отдалече.

Данович знаеше, че Томас е ранен и се мъчеше да го нападне в гръб. Томас се опита да се завърти на здравия си крак. Данович се спусна отгоре му и Томас го улучи над лакътя. Ръката увисна като отсечена, но Данович замахна със здравата си ръка, Томас използува, че главата му не е защитена и го удари по слепоочието, не с всичка сила, но все пак достатъчно силно. Данович се олюля и падна по гръб. Томас скочи върху него, притискайки гърдите му, и вдигна чука над главата му. Човекът дишаше тежко и криеше лицето си с ръка. Томас го удари три пъти с чука — по рамото, по китката и по лакътя, и това беше краят. Сега и двете ръце на Данович висяха безжизнено. Томас замахна пак с чука, за да го довърши. Очите на мъжа бяха затъпели от страх, по слепоочието му се стичаше кръв и се разливаше като мътна река върху лицето му.

— Недей — извика той, — моля те, недей да ме убиваш! Недей!

Томас се отпусна върху гърдите на Данович, поемайки си дъх, вдигнал чука в лявата си ръка. Не познаваше друг човек, който заслужаваше повече от Данович да бъде убит. Но Фалконети също беше заслужил смъртта си. Нека някой друг свърши тази работа. Томас хвана чука за главата и заби силно дръжката му в отворената, разкривена уста на Данович. Усети как предните зъби се счупиха. Вече не беше способен да го убие, но нямаше нищо против да му причинява болка.

— Помогни ми да се изправя — каза той на Джийн. Тя седеше на леглото, скръстила ръце на гърдите си. Дишаше тежко, сякаш беше участвувала в боя. Изправи се бавно и несигурно, отиде при него, хвана го под мишниците и го задърпа. Той се надигна и когато се опита да отстъпи от треперещото под него тяло, за малко не падна. Виеше му се свят, стаята се въртеше пред очите му, но съзнанието му беше съвсем бистро. Видя едно бяло памучно палто, метнато върху единствения стол в стаята; знаеше, че е на Джийн, и й каза: — Облечи си палтото. — Джийн не можеше да мине през заведението с разкъсания на рамото пуловер. А вероятно самият той нямаше да може да прекоси салона. Трябваше да повдига с две ръце ранения си крак, за да стигне стъпало по стъпало догоре. Оставиха Данович да лежи на циментения под с чука, който стърчеше от обезобразената му, кървяща уста.

В момента, когато минаха под свода с надписа: „Тоалетни, Телефон“, започваше нов стриптийз, В „Розовата врата“ програмата продължаваше без прекъсване. За щастие наоколо беше тъмно, прожекторът осветяваше само „артистката“ на сцената, облечена в черен костюм за езда, с шапка, ботуши и камшик в ръка. Подпирайки сее цялата си тежест на Джийн, Томас успя да мине през салона, без да куца много явно, и чак когато стигнаха до изхода, един от тримата мъже, които седяха близо до вратата, ги забеляза. Мъжът се изправи и извика:

— Les Américains! Arrêtez! Pas si vite! 49 49 Ей вие, американци! Спрете! Не бързайте! (фр.) — Б. пр.

Но те бяха вече навън и продължиха да се придвижват едва-едва; край тях мина едно такси и Томас го спря. Джийн с мъка го напъха вътре, строполи се след него на седалката и когато мъжът, който беше извикал след тях, излезе на тротоара да ги търси, таксито вече летеше към Антиб.

Изтощен, Томас се отпусна назад. Джийн, свита в бялото си палто, се свря в ъгъла, по-далеч от него. Той едва понасяше собствената си миризма, примесена с миризмата на Данович, с миризмата на кръв и на влажно мазе, и затова не можеше да се сърди на Джийн, че се отдръпна колкото се може по-далеч от него. След това загуби съзнание или заспа — не можеше да каже какво точно е станало. Когато отвори очи, таксито се движеше по улицата, водеща към пристанището на Антиб. Джийн плачеше неутешимо в ъгъла си, но той повече не можеше да се тревожи за нея.

Когато стигнаха до „Клотилд“, той се засмя.

Смехът му, изглежда, стресна Джийн. Тя изведнъж спря да плаче.

— Защо се смееш, Том? — попита тя.

— Смея се на онзи лекар в Ню Йорк — отговори Томас. — Той ми каза, че дълго време трябва да избягвам всякакви резки движения или физическо напрежение. Да ме беше видял тази нощ.

Той се насили да излезе сам от колата, плати на шофьора и закуца по стълбата след Джийн. Отново му се зави свят и за малко не падна във водата.

— Да те заведа ли до каютата? — попита го Джийн, когато той най-после се изкачи на палубата.

Той махна с ръка да я отпрати и каза:

— Иди кажи на мъжа си, че си се върнала. Измисли някаква история за тази вечер.