Джо Хил - Рога

— И на мен — каза Иг.

— Искам да се върна в кабинета си — каза баща му, устата му зееше, дишаше тежко. — Като те видя, и ми се иска да се махна. В кабинета ми. Да отпраша за Вегас. Или за Париж. За където и да е . Иска ми се да замина и никога да не се връщам.

— И наистина си мислиш, че аз съм я убил. Не се ли питаш понякога, дали може би уликите, които си накарал Джийн да изгори, биха могли да ме спасят? Всички тези пъти, когато съм ти казвал, че не съм го направил аз, не ти ли е хрумвало някога, че може би — само може би — аз съм невинен?

Баща му го гледаше втренчено, доста време не можа да отговори. А после каза:

— Не. Съвсем не. Право да си кажа, учудих се, че нищо не си ѝ сторил по-рано. Винаги съм те мислел за смахнато лайненце.

Той стоя на вратата на стаята си цяла минута, но не влезе, не полегна, както си беше представял. Главата пак го заболя, в слепоочията, в основата на рогата. Зад тях се натрупваше напрежение. По краищата на зрителния му обхват трепкаше мрак, в такт с ритъма на пулса му.

Повече от всичко той искаше да си почине, не искаше повече безумия. Жадуваше хладна ръка да докосне челото му. Искаше обратно Мерин — искаше да заплаче с лице, заровено в нейния скут, и пръстите ѝ да галят тила му. Всички мисли за покой бяха обвити в нея. Във всеки спомен за спокойствие като че присъстваше тя: прохладен юлски следобед, те лежат в тревата над реката. Дъждовен октомври, той пие сайдер с нея в нейната всекидневна, гушнали са се под плетено одеяло, допирът на студеното носле на Мерин до ухото му.

Той хвърли поглед из стаята, оглеждаше отломките от живота, който бе водил тук. Забеляза калъфа на стария си тромпет да се подава иззад леглото, извади го и го постави на матрака. Вътре беше сребърната му тръба. Бе потъмняла, клавишите бяха излъскани, като че бе видяла здраво свирене.

Беше. При все че вече бе узнал, че дробовете му няма да му позволят да свири на тромпет, никога, Иг — по причини, които вече не разбираше — беше продължил да се упражнява. След като родителите му го пратеха да си легне, той свиреше в тъмното, легнал по гръб под чаршафите, и пръстите му пърхаха над клавишите. Свиреше Майлс Дейвис и Уинтън Марсалис, и Луис Армстронг. Но музиката беше само в ума му. Защото въпреки че поставяше мундщука до устните си, не смееше да духа от страх, че това ще му докара вълна от замайване и виелица от черен сняг. Сега изглеждаше като нелепо губене на време — цялото това репетиране без полза.

Той изпразни калъфа на пода във внезапен пристъп на гняв, изсипа тромпета и останалите дреболии за него — мундщуци, масло за пистоните, допълнителен мундщук, всичко изтърси. Последното, което награби, беше сурдина, „Том Краун“ — приличаше на голяма коледна играчка от излъскана мед. Искаше да я метне през стаята и дори замахна, но пръстите му не искаха да се разтворят, не позволяваха тя да бъде захвърлена. Беше красиво метално изделие, но не заради това се беше вкопчил в нея. Той не знаеше защо се е вкопчил в нея.

„Том Краун“ се използваше така: пъхаш я във фунията на тромпета, за да заглушиш звука; ако се използва както трябва, тя възпроизвеждаше сладострастен рев, като плъзване на ръка по полата. Сега Иг я гледаше отгоре, намръщен, и нещо неуловимо тревожеше съзнанието му. Не беше идея, все още не. Дори и полуидея не беше. Беше рееща се объркана мисъл. Нещо за духови инструменти. Нещо за начина, по който свирят.

Най-сетне Иг остави встрани сурдината и пак се обърна към калъфа за тромпета. Извади подложката от стиропор, сложи вътре една смяна дрехи и се зае да търси паспорта си. Не защото си мислеше да напусне страната, а защото искаше да вземе със себе си всичко важно, та да не му се налага да се връща по-късно.

Паспортът му беше пъхнат в префърцунената Библия в горното чекмедже на скрина му, версията на крал Джеймс с бяла кожена корица и думите на Иисус, отпечатани в златно. Тери я наричаше неговата „Библия Нийл Даймънд“. Беше я спечелил като дете като награда от библейска викторина в неделното училище. Когато се изправяше срещу отговори от Библията, Иг задаваше всички правилни въпроси.

Иг извади паспорта си от светата книга, после се спря и се загледа в колонка от точки и тирета, надраскани с размазан молив на вътрешната корица. Това беше ключ за морзовата азбука. Иг сам го беше преписал на задната вътрешна корица на Библията Нийл Даймънд преди повече от десет години. Някога вярваше, че Мерин Уилямс му е изпратила съобщение чрез Морзовата азбука и после две седмици работи над отговора, който да изпрати по същия начин. Отговорът, който бе измислил, все още беше изписан там чрез поредица от кръгчета и тирета: любимата му молитва от Писанието.