Джо Хил - Рога

Унесен в собствените си мисли, той не видя количката на Вира, докато едва не се блъсна в нея. Спря се изведнъж, втренчен в баба си. Тя пак беше задрямала, от ноздрите ѝ излизаше леко хъркане. Усмихваше се леко, сякаш на някаква приятна мечтателна мисъл, и покоят и щастието, които излъчваше лицето ѝ, накараха стомаха на Иг да се размъти от ярост. Той ритна спирачката отзад на количката ѝ и я бутна.

— Кучка! — кресна той, когато количката се засили надолу по хълма.

Тя вдигна глава от рамото си, отпусна я пак, отново я вдигна и се размърда немощно. Количката трополеше през зелената окосена трева, едно от колелетата се натъкна на камък, разтресе се, продължи и Иг се сети как, когато беше на петнайсет, един ден се беше спуснал с количката за пазаруване по писта „Ивъл Канивъл“ 2 2 Американски каскадьор, известен най-вече с извънредно опасните си скокове с мотоциклет. : това всъщност беше основната повратна точка в живота му. Толкова бързо ли се спускаше тогава? Страхотно беше — начинът, по който количката набираше скорост, как животът приличаше на куршум, летящ към последната мишена, и беше невъзможно да забави ход или да свърне встрани, и като куршума, и ти не знаеше какво ще уцелиш, и никога нямаше да узнаеш нищо друго освен летенето и удара. Вира сигурно беше вдигнала над шейсет, когато се вряза в оградата в дъното.

Иг се запъти към колата си, отново дишаше леко, стягащото чувство в гърдите му, от което му премаляваше, изчезна също толкова бързо, колкото се беше появило. Въздухът ухаеше на свежа трева, стоплена от слънцето в края на август, и на зелени листа. Иг не знаеше накъде ще тръгне сега — само че ще тръгне. Една черно-зелена ивичеста змия се изниза през поляната зад него, изглеждаше мокра. След нея изпълзя и втора, после трета. Той не забеляза.

Когато Иг седна зад кормилото на гремлина, той си засвирука. Денят наистина беше чудесен. Обърна гремлина на алеята и пое надолу по хълма. Шосето го чакаше там, където го бе оставил.

Тя му изпращаше послание.

Отначало той не знаеше, че е тя, не знаеше кой го прави. Дори не знаеше, че това е послание. То започна десетина минути след началото на службата — проблясък на златиста светлина в периферията на зрението му, толкова ярка, че го накара да трепне. Той разтърка окото си, опита се да прогони с търкане сияйното петно, което сега плаваше пред него. Когато зрението му се поизбистри, той се огледа за източника на светлина, ала не успя да го открие.

Момичето седеше от другата страна на пътеката, през една скамейка от него, и беше облечено с бяла лятна рокля, и той никога досега не го беше виждал. Погледът му постоянно се плъзваше към нея — не защото смяташе, че тя има нещо общо със светлината, а защото тя беше най-хубавото нещо за гледане от другата страна на пътеката. И той не беше единственият, който мислеше така. Едно дългуресто момче с царевична коса, толкова руса, че чак бяла, седеше точно зад нея и понякога като че се навеждаше напред да погледне през рамото ѝ, надолу към предницата на роклята ѝ. Иги не беше виждал момичето никога преди, но смътно си спомняше момчето от училище, мислеше, че той май е една година по-голям от него.

Игнейшиъс Мартин Периш търсеше прикрито ръчен часовник или гривна, които можеха да уловят светлината и да я отразят в окото му. Оглеждаше хората с метални рамки на очилата, жените с халки, висящи от ушите им, но не можеше да определи точно какво причинява този дразнещ проблясък. Но най-вече гледаше момичето, с нейната червена коса и оголени бели ръце. Имаше нещо в белотата на тези ръце, което ги караше да изглеждат по-разголени от голите ръце на останалите жени в църквата. Много червенокоси имаха лунички, но тя изглеждаше така, сякаш е изваяна от парче сапун.

Когато се отказа да търси източника на светлината и обърна лице напред, златната светлина се завърна, ослепителен проблясък. Беше подлудяващо, това блещук-блещук в лявото му око, като пеперудка от светлина, която кръжеше около него, пърхаше в лицето му. Веднъж дори замахна към нея, опита се да я отблъсне настрани.

И тогава тя се издаде, прихна безпомощно, трепереше от усилието да сдържи смеха си. После му хвърли онзи поглед — бавен кос поглед, самодоволен и развеселен. Тя знаеше, че са я изловили и че няма смисъл да продължава да се преструва. Иг също знаеше, че тя е възнамерявала да я изловят, да продължи, докато я разкрият — мисъл, която накара кръвта му леко да кипне. Тя беше много хубава, горе-долу негова връстничка, косата ѝ беше сплетена в копринено въже с цвета на черни череши. Тя си играеше с изящно златно кръстче, окачено на шията ѝ, и го въртеше деликатно; то хващаше слънчевите лъчи и сияеше, превръщаше се в кръстовиден пламък. Тя проточи жеста, превърна го в своего рода признание, а после обърна кръстчето.