Василий Аксьонов - Остров Крим

— Ами че тъкмо твоят баща, Виталий, е бил моряк на червен миноносец, тъкмо той се е бил за Крим, идиотче такова! — крещеше в отговор и Лучников. — Вие тука съвсем сте ослепели, задето не ви дават да снимате лайнарските си филми! Ослепели сте от злоба, ембриони на историята такива! На Русия й трябва нова сперма!

В някаква жалка гостилничка преди Москва уж се одобриха, укротиха се, с хихикане започнаха в предишния ироничен стил на приятелството си да се наричат един друг „другарю Лучников“, „господин Гангут“, разбраха се да се видят още ма другия ден, за да отидат заедно у саксофониста Дим Шебеко, макар и двамата да бяха наясно, че повече няма да се срещнат, че сега съдбите им ще започнат да се отдалечават една от друга, че всеки може вече да включи другия в списъка на своите загуби.

Какво беше за поколението на Гангут в Съветския съюз куриозното политико-историко-географско понятие, наречено остров Крим? Наистина ли беше надежда, както разпалено бе креснал Гангут? От деца те знаеха за Крим една-единствена изчерпателна формулировка: „На това късче земя временно са се окопали последните белогвардейски поддръжници на черния барон Врангел. Нашият народ никога не ще прекрати борбата срещу жалките останки от белите банди, за осъществяване на законните надежди и мечти на обикновените труженици от територията, за възвръщането на тази изконно руска земя към великия Съветски съюз“. Авторът на тази декларация беше все същият основен автор на страната и, естествено, нито една дума от нея не бе подлагана на съмнение. През 56-а, когато самият автор бе подложен на съмнение, в средите на новата младеж се чароди твърде развълнуван интерес към черноморския остров, мо дори тогава, ако на един от най-активните младежи от Ленинград — Виталий Гангут, му бяха казали, че след десет години негов най-близък приятел ще бъде една „останка от останките“, той би сметнал това за глупост, за идиотска шега, а защо не и ча „буржоазна провокация“. Баща му наистина се беше бил за Острова по време на Гражданската война и се беше озовал на миноносеца „Червена зора“, когато той бе потопен със залп от най-едър калибър от английски линеен кораб. Изплувал от водата, баща му се бе заел с периода на реконструкцията, после пак бе потънал. Все пак, след като изплува и от ГУЛАГ, тате Гангут му разказа много неща, понякога за Крим. „Нашият флот беше тогава в плачевно състояние, разказваше той. Ако поне една тясна ивичка суша свързваше Крим с материка, ако Чонгар не беше толкова дълбок, щяхме да отидем там, стъпвайки по собствените си трупове. Ентусиазмът в онези времена, другари, беше извънредно висок“.

През първите следсталински години Островът вече бе загубил своята мрачна, изключваща каквито и да било въпроси формулировка, но това не го бе доближило, а колкото и да е странно, дори го бе отдалечило от Русия. Беше се появил образът на подозрително развратно място, на международен бардак. Елдорадо за авантюристи и шпиони. Там имаше американски военни бази, заведения за стриптийз, джаз, буги-вуги, с една дума, Крим още повече се бе отдалечил от Русия, навлизаше в килватера на разните там Хонконзи, Сингапури, Хонолулута, бе се превърнал в символ на западния разврат, което отчасти отговаряше на действителността. Веднъж в пиянска компания някакво моряче разправяше как един ден на техния кораб двигателят излязъл от строя и те, докато траел ремонтът, цяла нощ гледали светлините на Ялта и дори виждали с бинокъла надпис с руски букви „Дринк кока-кола“. Те, буквите бяха руски, обаче Ялта беше отдалечена от бреговете на руския смисъл дори повече от Лондон, закъдето хората вече пътуваха, да не говорим за Париж, откъдето вече бе идвал Ив Монтан. И, не щеш ли, без да обяснява нищо особено на народа си, Никита Хрушчов сключи с Острова спогодба за културен обмен. Започна се някакво кротко взаимно предъвкване. От Крим пристигна един ужасно скучен татарски ансамбъл, обаче пък там отиде Московският цирк и предизвика нещо като земетресение, беше засипан с цветя, обгърнат от всеобща любов. През шейсетте години започнаха да се появяват първите руски посетители от Острова, именно тогава започна запознанството на поколението на Гангут с неговите връстници, защото именно те пристигаха най-често, старите вревакуанти малко ги гонеше шубето. В началото на шейсетте младите островитяни правеха зашеметяващо впечатление на московчани и ленинградчани. Оказваше се, че можеш да бъдеш руснак и да знаеш още два-три европейски езика като родния си, да посещаваш десетки страни, да учиш в Оксфорд и и Сорбоната, да носиш в джоба си американски, английски, швейцарски паспорти. По някакъв особен начин те не смятаха страната си за страна, а за нещо като бивак. И все пак бяха руснаци, макар да не разбираха много неща. Например не разбираха кипящите тогава спорове за абстрактното изкуство или за джаза. Най-остри московски проблеми ги караха само да се усмихват, да свиват рамене с унилия отговор — въпрос „Why not?“ — „Защо пък не?“. Едно поколение, израсло под знака на „Защо да?“ изпитваше затруднения да им обясни борбата си, проблемите, свързани с панталоните, е прическите, с танците, с начина на нанасяне на боите върху платното, с театрите „Современник“ и онзи на Таганка. Впрочем намираха се и такива, които искаха всичко да разберат, във всичко да вземат участие, и пръв сред тези хора беше Андрюша Лучников.