Василий Аксьонов - Остров Крим

— Какъв странен живот — въздъхна пъпчивата ококорена Веруля. — Тук за такъв костюм и двайсетачка няма да ти дадат, а дънков струва над двеста. Танка, колко струва в Крим дънков сукман с блузка?

— Трийсет и пет тичи — с категорична осведоменост каза Татяна. — А на „сейл“ 29 29 Sale (англ.) — тук разпродажба. — Б.пр. се намира и за двайсет.

— Ах, колко странно, колко странно… — прошепна Веруля.

Внезапно по близкия коридор преминаха някакво масово трополене на крака, гласове, блъскане на врати и веднага всичко утихна: започна събрание. Татяна бързо разцелува потъналата в размисли Веруля, изскочи в коридора, изтича надолу по стълбите, отвори вратата към пресечката и видя насреща си зелената волга, а на кормилото — своя изтормозен от чакане съпруг. „Е, какво да се прави“ — помисли си тя тогава и тръгна към колата. Наличието на донос срещу нея в секретния отдел сякаш я доближи до мъжа й и тя вече не виждаше нищо противоестествено в предстоящото съвкупление.

И все пак съкровените планове на съпруга й отново се провалиха. Някакви зли сили го държаха днес завързан и в постоянна възбуда. Не всеки би издържал такива свръхнатоварвания без съответната подготовка. Едва приближиха до своя блок от бетонни апартаменти — „чертога на любовта“, както свенливо го наричаше дълбоко в душата си бившият десетобоец, — и сърцето го присви: пред входа беше спряло микробусче с надпис „Телевизия“, а на външното стълбище бяха седнали онези типове от програма „Време“, които явно бяха дошли за Танка. Нямало кой да излезе днес в ефир: от всички спортни коментатори само Лунина била в града. Ами ако самолетът беше закъснял, тогава как щяха да се оправят? Тогава щяха да се оправят някак, обаче сега нямаше начин. Логика, какво да си говорим. Абе това живот ли е, законен съпруг цял ден не може да го вкара на законната си съпруга. Направо осакатен живот, нито ред, нито нищо.

Дори Татяна се ядоса малко и щом се ядоса, веднага разбра, че това е вече московски яд и че вече окончателно се е прибрала в своя истински свят, а Андрей Лучников отново — за кой ли път — е отплавал в други, не съвсем реални пространства, накъдето след него са отплавали и Коктебел, и Феодосия, и целият Крим, и целият Западен свят.

И въпреки това тази вечер тя излезе на екран на обичайния фон на Лужники някак невероятна и дори идеологически не съвсем издържана. Уж четеше тъпите спортни новини, а милиони мъже из цялата страна имаха чувството, че изговаря откровенията на Ерос. Съпругът й я виждаше на килима пред телевизора. Все пак съумя да се концентрира така, че сега я докарваше до изнемога. Беше влюбен във всяка нейна фибра и се бе усъвършенствал в желанието си да се добере до всяка фибра. Трябва да кажем, че никога не я ревнуваше: щом ти се е дощяла романтика, моля, изживей я, ако се чукаш с някого, и това не е страшно, стига и аз да получавам нещичко.

По-рано, преди година време, откриеше ли у себе си някакви, и най-дребни, признаци на стареене, Виталий Гангут много се разстройваше, а сега някак посвикна: признаци като признаци — е, бяло косъмче израсло, е, ставите попуквали, е, от време на време пикочният мехур нещо заяждал, — естествено, биологията си има своите закони. Извикваната на помощ вярна житейска спътница — иронията — много помагаше. Че как иначе, молим, да посрещаме всичките тези неприятности, как да се справяме без иронията? Сияйното тяло в танц се въртяло, прекрасното тяло лудувало, пяло, сега остаряло предишното тяло и май наближава мигът на сапун да го претопят. Така, кокетирайки със себе си, още далеч не стар, от своята средна позиция, Гантут посрещаше признаците на стареенето.

И изведнъж се появи нов, плашещ. Изведнъж Гангут откри у себе си ново влечение. Картите на масата, джентълмени, той откри, че сега постоянно му се иска да се прибере в къщи преди девет вечерта. Да се прибере преди девет, да запари чай и да си пусне програма „Време“ — ето я старостта, ето го недалечното разпадане на душата.

Аз, изоставеният от всички в този душен апартамент леко затлъстял и съвсем занемарен господин Гангут насаме с телевизора, насаме с чудовищния апарат на другаря Лапин. „Вахтата на ударната година“. Сведение от идиотични цифри. Четири милиона тона зърно — това много ли е или малко? Общосъюзна читателска конференция. Всички аплодират. Мрачни уравновесени физиономии. Връчване на ордена на Волгоградска област. Старци, целите обсипани с ордени. Внасяне на знамена. Булдозери. Пак „Вахтата на ударната година“. Разширява се борбата за човешки права в страните на капитала. Поробена дългокоса младеж бие полицията. Израелската военщина тормози арабското селячество. Отново у нас! Кротко свирят арфистки, каква благодат, стабилност, ордени, послушни деца, лалета… какво хуемотане… По стар дисидентски навик Гангут вяло иронизираше, но всъщност се размагнитваше в пропагандаторския транс, размекваше се, сякаш го почесваха по темето, и самият той, разбира се, осъзнаваше, че се размагнитва, но се отдаваше, разпадаше се, защото ден след ден все повече жадуваше за тези ежевечерни размеквания. След като се поразкараше по кризисните неравности на западната действителност, след като се похлъзгаше по меката благодат на съветското изкуство, програма „Време“ стигаше до най-любимото на Гангут — до спортните събития. Той беше чел някъде, че съвременният телевизионен зрител, макар да следи спортните събития излегнат във фотьойла, все пак е един вид участник в тях и в организма му без никакви усилия от негова страна в тези моменти стават спортни оздравителни промени. Глупости, разбира се, но приятни глупости. „За спортните събития ще ни разкаже нашият коментатор…“ Те бяха седем-осем и Гангут ги чувстваше едва ли не като членове на семейството си, нещо като „роднините“ от романа на Бредбъри. На всеки коментатор той бе измислил прякор и не без удоволствие се опитваше да отгатне кой ще излезе на екрана днес: Педанта или Комсомолката, Малката дворянка или Агитслона, Сънливкото, Жабата, Синичкия… Оказа се, че днес на екрана излезе рядка гостенка — Сексито Татяна Лунина. И именно нейното появяване повали Гангут, именно Лунина с проблясващите си на почернялото от слънцето лице очи, със своето потресаващо със скромността и шика си бяло яке тази вечер сякаш каза право в лицето на Гангут: ти, Виталка, си една разкапваща се торба лайна, хайде чупка, тръгвай за бунището, да те няма.