Василий Аксьонов - Остров Крим

Някога се познаваха. Някога дори нещо трепкаше помежду им. Някога той с пружинираща походка излизаше на корта… Там Таня посрещаше топките му. Някога той прожектираше в Дома на киното отвоюван след мъчителни битки с бюрокрацията филм… Там на първия ред седеше Татяна. Някога той беше в центъра на весели компании или събираше очите на цели ресторанти… Там от време на време срещаше Лунина. Разменяха си случайни погледи, от време на време и незначителни реплики, но всеки такъв поглед или реплика сякаш казваха: „Да, да, помежду ни може да се случи нещо, да, да, защо не, разбира се, не сега, моментът не е подходящ, но защо не утре, защо не вдругиден, след година…“ После веднъж на една тайна изложба на някакъв художник авангардист, не ъндърграунд, а таванска изложба, той срещна Лунина с Лучников, неговия отвъдморски приятел, кримски баровец — всяко негово идване в Москва вдигаше самуми по тавани и мазета: той носеше плочи с джаз, ал-пуми, списания, дънки и обувки за нашите сиромашки приятели, организираше пиянски сборища, сновеше из Москва, повлякъл подире си вечен шлейф от момичета, приятели по чашка и доносници, после отлиташе по определен умопомрачителен маршрут, да речем, за Буенос Айрес, и изведнъж се връщаше от някакъв си обикновен Стокхолм, да, но нали за един московчанин и Стокхолм, и Буенос Айрес по принцип са едно и също нещо, една мечта. Тогава на онзи тавански бал не беше нужно да си психолог, за да схванеш от пръв поглед, че между Андрей и Татяна нещо става, става нещо огромно, че те са под електрическо напрежение и през двамата тече високоволтовият ток на щастието. На Гангут пък по заповед на кинокомитета тъкмо му бяха спрели филма, на който бе посветил две години; току-що го бяха викали да му промиват мозъка в Съюза на кинематографистите, току-що не го бяха пуснали на фестивала в Кан, бяха съсекли поредния му сценарий, а тогавашната му жена Дина му бе направила отвратителна сцена за парите, които той бил пропивал, докато семейството му било гладувало, крещейки, че честите му отсъствия от къщи били „откровено курварстване, формулирано като творчески отпуски“. С една дума, моментът за Гангут не беше подходящ да съзерцава чуждо щастие. Заедно с други клетници той предпочете да люска лошо вино, да дрънка антисъветски приказки и да се търкаля по ъглите.

Впрочем времето беше чудесно. Нищо, че тия гадове ни тормозеха, времето си беше чудесно. Къде е това време сега? Къде е онзи авангардист? Къде са две трети от тогавашните гости? Всички се чупиха оттатък. Израел, Париж, Ню Йорк… Бележникът с телефоните е почти ненужен боклук. „Ленинград, аз не искам сега да умирам, пазя куп телефони на твои квартири…“ а в Питер вече почти няма на кого да се обадиш. Как си текат тези проклети така наречени години, какви гнусни дребни промени се натрупват в живота, когато липсват големи. Кошмарно е да броиш годините. Ужасно е присъствието на смъртта. Отвратителен е и безсмъртният бит.

Виталий Гангут рязко скочи от продънения фотьойл и впери очи в цветното изображение на Татяна Лунина. Изглеждаше точно както тогава. Нима нашите момичета още могат да бъдат такива? Нима още сме живи? Нима остров Крим още плава из Черно море?

„В състезанията в Крим националният младежки отбор победи местните атлети във всички дисциплини. Особени успехи постигнаха…“

Какво говори тя? Защо не се ожених за нея? Тя нямаше да ме остави да се занемаря, толкова да остарея, така гнусно да бича пари от научнопопулярни филмчета. Та тя не е Динка, не е Катка, не е като другите мои идиотки, тя… ето я… Но къде е Андрюша? Колко години не сме се виждали с тоя червенокоско? Миналата или по-миналата година пътувахме заедно от Юга с моята таратайка и по целия път се карахме. Като откачени дърдорехме само за политика: за дисиденти, за КГБ, за геронтокрацията, за Чехословакия, за западните левичари, за националната психология на руснаците, за смрадливото месианство, за неговата идиотска теория за Общата съдба… Именно тогава Лучников каза на Гангут, че той, неговите приятели и вестник „Куриер“ се борят за присъединяването на Крим към Русия, а Гангут избухна, нарече го мазохист, глупак, самоубиец, „гаден педеруга“, изрод с разкапана психика и „откачен хуй“.

— Вие, гадове буржоазни, сте се ояли и се чудите какви лиготии да измисляте, невропати проклети, искате да опозорите нашето поколение, да убиете преждевременно надеждата ни както вашите бащи, оная златопагонеста мърша, дето профука из кръчмите цяла Русия и избяга! — така крещеше Гангут, докато волгата му, дрънчейки с повредения си колянов вал, пътуваше към Москва.