Василий Аксьонов - Остров Крим

Разбира се, днешният порив беше нещо изключително, наистина някакъв пристъп на младост, сякаш внезапно се бяха отворили барутни погреби, сякаш някъде в дълбините бе бликнало хормонално фонтанче. Първо ще намери Татяна Лунина и ще я разпита за Андрей. Трябва незабавно да потърси връзка с него. В Крим има мощна киноиндустрия. В края на краищата нали главният редактор на „Куриер“ няма да изостави стария си приятел. В края на краищата той все пак е Виталий Гангут, „един от“, в края на краищата съвсем наскоро в Дома на киното онова красивичко младичко холивудче, както си ядяха хайвера, му каза: „I know, I know, you are very much director“ 33 33 Знам, знам, ти си голям режисьор (англ.). — Б.пр. . В края на краищата неговото заминаване ще предизвика „отзвук“. И тъй, първо ще намери Татяна Лунина и ако му падне подходящ случай, ще преспи с нея.

Червеното оченце на асансьора тъпо се взираше някъде под дясната ключица на Гангут. Стълбищната шахта на четиринайсететажния жилищен блок бучеше нещо сякаш авиационно. Отнякъде се чуваше песента „Hey, Jude“. Вратата на асансьора се отвори и на площадката излезе съседът на Гангут, мъж на средна възраст, гледащ изпод вежди и настрани, с огромно куче — порода „московская сторожевая“. Беше му съсед вече няколко години, но Гангут не знаеше нито името му, нито каквото и да било друго за него и дори зад гърба му го наричаше като в сценарий „гледащия изпод вежди и настрани мъж на средна възраст с огромно куче — порода «московская сторожевая»“. Съседът никога не го поздравяваше, нещо повече — никога не отвръщаше на поздрава му. Веднъж Гангут се ядоса и го хвана за копчето. „Трябва да отговаряте“. „Какво?“, попита съседът. „Когато някой ви каже «Добро утро», трябва да отговорите нещо“. „Да-да“, каза съседът и подмина, загледан настрани изпод вежди. Диалогът се проведе, естествено, в отсъствието на кучето порода „московская сторожевая“. Гангут си мислеше, че от урока му ще има полза, но това не стана. Съседът продължаваше да го подминава, сякаш не го виждаше или го виждаше за пръв път.

— А, добър вечер — изведнъж каза съседът право в лицето му.

Кучето мощно размахваше опашка.

Гангут се слиса:

— Добър вечер, щом сте рекли.

Народното клише много подхождаше за случая.

Съседът хитро се изкиска:

— Чудесен отговор, хем в народен дух. Колко ни е умен той все пак.

— Кой? — попита Гангут.

— Нашият народ. Интелигентен, съобразителен.

Съседът леко го поспря с ръка. Асансьорът тръгна.

— Хайде да ви водя у нас — каза съседът.

— Моля? — не разбра Гангут.

— Така де, да отидем у нас — съседът лукаво се кискаше. — Какво сега, така си е, живеем, живеем…

Беше леко пийнал.

— Никога не бих дошъл у вас — каза Гангут. — Днес обаче ще дойда.

— Именно днес — продължи да хихика съседът. — Гости. Юбилей. Ами влизайте де.

Гангут бе въведен в просмукан от миризмите на тежко празнично готвене апартамент. Оказа се, че се празнува половин столетие на художествения редактор Ершов, тоест на „човека, гледащ изпод вежди и настрани“, същия нелюбезен съсед. Огромно изобилие красеше трапезата, стърчаха крачета на унгарски пуйки, в недоразрушените мраморни плоскости на някакво желе се отразяваше разкошният полилей. От пръв поглед Гангут разбра, че не биваше да идва тук.

— А това е нашият съсед, руският режисьор Виталий Семьонович Гангут — извика юбилярят.

Гостите започнаха да се сместват, след което Гангут се озона в края на един диван между дама с мазно проблясваща перука и крехко учениче, от онези, дето посред бял ден звънят по пратите и стъписват творческата интелигенция с въпроса: „Извинете, моля, имате ли хартия за изхвърляне?“

— …руски режисьор… не му липсва талант, надарен е… ние бихме, ако… е, спомняш ли си онази историческа работа за нашата родина… руски режисьор… изтикаха го на заден план… нали знаете кои…

От всички краища на масата в Гангут се бяха вперили свински очички.

— Защо толкова наблягат на националността? — попита той съседката си.

— Ами защото тук по-рано са ви смятали за чифутин, Виталик — съвсем непринудено и донякъде сърдечно отвърна дамата, като си оправяше едновременно гърдите и перуката.

— Сбъркали сме! — извика мъжки глас от другия край на масата.

Избухна общ смях, после някой предложи да пият за нещо, всички започнаха бързо да пият и да замезват, разговорът тръгна в различни посоки, околните забравиха за Гангут и едва тогава, тоест с доста голямо закъснение, той отблъсна с лакът чинията, на която вече бяха му натрупали мезета — парче желирано месо, пуешка мръвка, парче пирог, сельодка, руска салата, — и се обърна към съседката си с въпрос, зададен на висок глас: