Василий Аксьонов - Остров Крим

Същата вечер и Марлен Михайлович Кузенков видя на телевизионния екран коментаторката Татяна Лунина, но на него тя не направи зашеметяващо впечатление както на впечатлителния творец Виталий Гангут. Просто му хареса. Наистина е приятно да виждаш на телевизионния екран добре отпочинала, добре облечена жена. Марлен Михайлович смяташе, че това е приятно и на целия народ, с изключение на съвсем одъртелите „мурджовци“, принципните противници на епохата на телевизията. А пък симпатичните лица на екрана не са вредни, напротив, полезни са. Сега се случва да зърнеш на улицата или в театъра лице, необременено от социални съображения. На мястото на другарите от телевизията Марлен Михайлович би привличал активно в своята мрежа такива лица, и то не само поради агитационни съображения, както би могло да се стори на някои повърхностни хора, но и в името на дълбоките исторически промени в страната. Такива лица могат незабелязано, година след година, десетилетие след десетилетие да променят психологическата структура на населението.

Тази мисъл за лицата се мярна в главата на Кузенков, докато той гледаше Таня, но не изчезна завинаги, а залегна някъде в специалния архив на мозъка му за бъдещо използване. Такъв човек си беше Марлен Михайлович — при него нищо не ставаше зян.

Разбира се, още сутринта беше научил, че Таня се е върнала от Крим. Нещо повече, той вече, естествено, знаеше, че в Коктебел тя се е срещнала с Андрей Лучников и е прекарала с него два дни, тоест две денонощия в триъгълника Феодосия-Симферопол-Ялта. Материалите по тази среща бяха пристигнали на бюрото на Марлен Михайлович, смеем да ви уверим, преди онзи донос да пристигне в Първи отдел на Държавния комитет по спорта и физическото възпитание. Просто такава му беше работата на Марлен Михайлович — да знае всичко, свързано с Крим. Не че винаги му се искаше да знае всичко, понякога той, между нас казано, дори искаше да не знае нещо, но материалите пристигаха и той знаеше всичко. Във връзка с работата си Марлен Михайлович Кузенков беше принуден да наблюдава понятието, наричано официално Зона на Източното Средиземноморие, тоест остров Крим.

— И тъй, тя е тук, а той е още в Симфи — разбра Кузенков, когато надникна в хола, където жена му и децата се бяха наместили около телевизора в очакване на някакъв пореден фестивал на песента „Карамфил ’79“ или ’80, или за бъдещето — ’84.

Предстоящият маршрут на Лучников му беше приблизително известен — Париж, Дакар, Ню Йорк, май Женева, после пак Париж, — но зигзазите на тази личност не можеха да се предвидят и никой не би могъл да гарантира, че утре Андрей няма да зареже всички свои ангажименти и да довтаса подир Татяна в Москва. Визата му за многократно влизане май още не е изтекла. Утре ще трябва да уточни всичко това. „Е, престани де, Марлен, стига си мислил само за работа, скастри се Кузенков. Погледни всичко това от друг ъгъл. Нали Лучников е не само твой обект, но и приятел. Нали този, как го наричате помежду си, ОК, тоест остров ОКЕЙ, е не само «политически анахронизъм», но и необикновено природно явление. Трябва ли и ти да заприличваш на одъртелите «мурджовци», които според тогавашния израз са «горели в работата си», а ползата от тях е била минимална, само кръв и гадости. Ти си съвременен човек. Ти, който си взел името си от двамата най-велики люде на хилядолетието“.

Днес следобед по улиците на Москва с Марлен Михайлович Кузенков се случи любопитен епизод. По принцип заради ранга си Марлен Михайлович би могъл и да не посещава улиците на Москва. Колегите от неговото ниво всъщност не посещаваха улиците на Москва, а само с доста вяло любопитство попоглеждаха по време на скоростните придвижвания от вилните селища към Стария площад как зад прозорците на „персоналките“ се суетят безбройните обекти на техните грижи. Марлен Михайлович обаче смяташе за свой дълг да поддържа жива връзка с населението. Той си имаше собствена кола — черна волга, оборудвана с какви ли не вносни джаджи от секция 100 в ГУМ, и си я караше с удоволствие. Беше малко над петдесет, ходеше на тенис корта на „Динамо“, носеше английски сака от туид и обувки с орнамент от дупчици. Тези негови вкусове не се радваха на пълно одобрение във върховното учреждение, където работеше, и той го знаеше. Вярно, думата „международник“ го оправдаваше — когато си имаш работа с буржоазията, ти трябва димна завеса, — но Марлен Михайлович прекрасно знаеше, че на по-долния етаж не се говори по негов адрес, но на неговия собствен някои хора понякога с лека усмивка го наричат „тенисиста“ и пускат шегички по повод на името Марксизъм-Ленинизъм — този вкусов екстремизъм от края на двайсетте сега буди разбираемо недоверие у апарата, защото намирисва на ляв уклон в корените, а на по-горния етаж също не се говори, но някак различно в сравнение е по-долния, там се мълчи със знак „плюс-минус“, в който многообещаващото кръстче все пак леко надделява над унищожителното тире. Именно това горно мълчание окуражаваше Кузенков да си знае цената, макар че от време на време му се налагаше да показва на другарите с някои външни признаци, че е „наш човек“ — е, с някоя и друга псувня в тесен кръг или пък с демонстриране на страст към риболова, със сдържана почит към генералисимуса, тоест към нашата история, с интерес към „селската литература“, с леко деформиране на звуците „г“ и „в“ в южна посока, е, и то се знае, с посещения… хм, ами… да го усучем за по-ясно, другари… ами, с една дума, във финска баня. Тук следва да отбележим, че Марлен Михайлович ни най-малко не си кривеше душата, той наистина беше свой човек във върховното учреждение, сто процента свой, а може би и над сто. Така във всеки случай предполагаха психолозите от по-горния етаж, но те не можеха да знаят за някои „скришни места в душата“ му, за които и самият той би искал да не знае, от които обаче понякога на повърхността изскачаха, винаги неочаквано, тревожни мехури, обяснявани от него, закоравелия материалист диалектик, с наличието на присъствието на едно малко скришно местенце в анкетните му данни. Това бе много добре известно на Марлен Михайлович, но той мълчеше — ами макар и само защото не го питаха, и само гадаеше: дали то е известно на онези, които трябва да знаят всичко. Така след кратката наша презентация на Марлен Михайлович Кузенков, по необходимост изпълнена с усукване и уговорки, най-сетне пристъпваме към вече споменатия „любопитен епизод“ на улиците на Москва.