Василий Аксьонов - Остров Крим

— Ами защото фучи, чанта носи, а пък фучи… ние ходехме с цървули… а той носи чанта… обикаля с чантата гастронома и фучи… — мънкаше старецът.

— Не е хубаво да се заяждате с гражданите — със същия тон каза Марлен Михайлович.

— Другарю, вие не преценихте ситуацията! — отчаяно подвикна старецът. — Ами че той там се изказваше, че в магазините нямало нищо!

Той целият трепереше, този стар глупак с увиснало сако, под което имаше омазана с нещо раирана риза, пусната върху панталоните, и със сандали на бос крак. Леко лъхаше на вино, но повече на ацетон и на гнилочта на разкапващ се организъм. Пръстеносивото, та чак синкаво лице трепереше: че как няма да се отчаеш, като и своите хора не те разбират.

— Точно това приказваше тоя враг, че в магазините нямало нищо — той се обърна, за да хване отново за ръкава дългокосия, обут с дънки чантаджия, тоя враг, но се оказа, че от врага вече няма и следа. Марлен Михайлович между другото също не беше забелязал как смелчагата критикар се бе изпарил.

— Защо, да не би в магазините да има ВСИЧКО? — полюбопитства Марлен Михайлович.

— Има всичко, каквото си трябва! — вече крещеше с цяло гърло старецът, оглеждаше се да търси врага и, аха, да се втурне в преследване, но клюмваше, схванал, че не може да го стигне, и току вдигаше към физиономията на Кузенков мрежичката си, пече изпитвайки към попречилия на справедливото дело човек бурно нарастващо подозрение. — Каквото трябва на обикновения народ, го има в магазините. Ей ви ги макаронките, ей го и кускуса, масло триста грама, макаронки… Пълно е с бели франзели! — писна той. — Само ония, дето са се ояли, те фучат! Ние работим ча тях, живота си съсипваме, а той — от всичко недоволен!

— А вие от всичко ли сте доволен? — хладно запита Кузенков.

С този тон той сякаш сам убеждаваше себе си, че у него говори социологическият интерес, макар че всъщност и у него нещо започваше да се надига: омерзението към агресивната протоплазма на доносника доброволец.

— Аз съм доволен от всичко! — сега вече треперещите пръсти посягаха към туида на Кузенков. — Четирсе години съм се сражавал за правото дело! С цървули… с цървули… а те с чантичките…

— Вървете си по пътя — каза Марлен Михайлович. Обърна гръб на стареца и се върна при колата си.

Сержантът още се мъчеше е маркуча. Май изобщо не бе вдигал глава, макар че, естествено, не може да не беше чул стария скандалджия.

— Е, какво става? — с делови автомобилен глас попита Кузенков. — Тегли ли?

Сержантът очевидно също усещаше известния идиотизъм на ситуацията. Той лапваше маркуча, всмукваше бензин, плюеше, навеждаше маркуча към тубата, но от него отново се ронеха само капки и желаната струйка не се появяваше. Кузенков се облакъти на багажника и се постара да се дистанцира от историческата конфронтация, като се съсредоточи в автомобилното дело. И тогава усети как в хълбока го е подпрял мекият корем на стареца.

— Обаче вие не взехте мерки, другарю — сега вече тихо подзе старецът, заничайки в лицето на Марлен Михайлович. — И изобщо кой сте вие?

В ъгълчетата на устата му имаше засъхнала слюнка, в ъгълчетата на очите — гноен секрет. Примижалите очи и вече трезвата интонация показаха на Марлен Михайлович, че пред него вероятно стои не обикновен московски глупак, а някой от сталинските соколи, човече от вътрешната служба, най-малкото бивш вохровец 34 34 От ВОХР — военизирана охрана. — Б.пр. .

— Слушайте — каза той с погнусено съжаление. — Защо не можете да мирясате? Вие сте доволен от всичко, а пък онова момче — не от всичко. Нали хората са различни, не сте ли съгласен?

— Така е. Така е — старецът внимателно слушаше Кузенков и го оглеждаше най-внимателно. — Хората, вярно, са различни, различни… Ами вие какъв сте, другарю? Сержант, откъде е този другар?

Милиционерът, вече здравата насърбал се с бензин, кресна на стареца, без да повдига глава:

— Вие какво, пили ли сте? Я си вървете по пътя!

Старецът леко потрепери от този крясък и, изглежда, изпита известно съмнение, защото властта, както винаги, беше права — пил беше, а пил ли е човек, трябва да си върви по пътя. И въпреки това не си хвана пътя, а продължи да се взира в Кузенков. Естествено, старецът и хабер си нямаше за английския произход на дрехите на Кузенков, но погледът му явно говореше за посоката на мисълта: но кой е този човек, дето ми отне врага? Наш ли е? Ох, у него има нещо не наше, драги другари! Дали не е враг? Ами ако е цяла група?