Василий Аксьонов - Остров Крим

— Какво значи това?

Тогава през масата се пресегна здрава ръка и дружески стисна дланта му. Мъжествена мустаката физиономия — как не я беше забелязал по-рано — се усмихваше фамилиарно, приятелски, както биха казали навремето — от името на цяло поколение.

— Евдокия както винаги опростява всичко. Хайде, Виталий, да излезем на балкона да вдигнем малко пушек.

Над масата се надигаше огромна и доста спортна фигура със съответно огромно кожено сако, същински командарм на революцията. Гангут стана, макар и само за да се измъкне от масата, да се отърве от ъгъла на дивана и от съседката, която постоянно се чешеше под роклята.

— Олег Степанов — представи се на балкона могъщият мъж и извади пакет „Марлборо“. — Между другото наше производство. Виждате ли надписа отстрани, на руски е. Произвеждат се в Москва.

— За пръв път виждам такива — промърмори Гангут. — Доста пъти бях чувал, но за пръв път ги опитвам — дръпна си. — „Марлборо“ като „Марлборо“.

— Ами да — Олег Степанов се разходи по обширния балкон и спря на метър от Гангут. — Може да ви е смешно, но ние много сме си говорили у Ершов за вас като за евреин.

— Няколко въпроса — каза Гангут. — Защо сте си говорили за мен? Защо много? Защо като за евреин или за неевреин, като за татарин, като за италианец… какво значи това?

— Сега хората се търсят. В ход е един исторически подбор — просто и меко обясни Олег Степанов.

— Вие славянофили ли сте?

— Да, разбира се — усмихна се Олег Степанов. — Съгласете се, трябва да се помогне на националния гений, потиснат е. Естествено, човек търси руснаците в изкуството. Ето вашето творчество например, вашите три филма въпреки всички привнесени модни трикове на мен ми изглеждаха все пак руски, в тях имаше здраво ядро. Вярно, фамилното ви име, бащиното Семьонович, а най-важното — вашето обкръжение, будеха недоверие, но изследването показа, че съм бил прав, и аз се радвам на това, повярвайте, Виталий, искрено се радвам.

— Изследване ли? — попита Гангут.

Олег Степанов сериозно кимна.

— Изследвахме родословието ви. Може би и самият вие не знаете, че Гангутовци в Русия водят началото си от онзи известен ден на руската слава, от онази битка край нос Гангут. Бил е пленен шведски юнга. По-нататък вече тръгва само руска кръв. Какво пък, шведи, варяги — това е приемливо…

— Ама вие сериозно ли? — попита Гангут.

Стояха на балкон на десетия етаж в четиринайсететажен блок. Долу на кръстовището светеше пътен знак и мигаше светофарът. По-нататък, отвъд тъничката ивица на реката, като скални образувания се издигаше и гаснеше пред лицето на нощта, превръщайки се в подобие на пещерен град, новият микрорайон. Над него бедствено гаснеха селското небе, залезът на живуркането, индустриалните тресавища на Русия. Ужасяваща мъка внезапно нападна Гангут. Видът на мъката, когато не е възможно да намериш причините, когато вече те няма, а съществува само мъката. Той направи дори рязко движение с глава, сякаш се бореше с водовъртеж. Изплува на повърхността. Олег Степанов стоеше подпрян на перилата на балкона и гледаше към същите зеленикави, нищо необещаващи далнини.

— Евреите са случайни гости на нашата земя — проговори той, без да помръдне.

„Трябва да си вървя, помисли си Гангут. Незабавно да се махна от този вертеп“. Не си тръгна кажи-речи до сутринта, напротив, лапа до безкрай от своята напомняща вече бунище чиния, пиеше всичко наред, глупееше и слушаше Олег Степанов, който не спираше да го предумва утре да се обади на някой си Дмитрий Валентинович, дето можел да му помогне. Ама какъв е този човек, бе? Министър, секретар на ЦК, генерал? Той е незабележима птичка, но гласът й се чува. Обади му се утре, представи се, току-виж съдбата ти се променила.

На разсъмване същият този Степанов примъкна Гангут през стълбищната площадка до апартамента му, настани го на дивана и дори избърса каквото изтече от него.

Известно време той седя до безчувственото тяло, като се опитваше да го обърне от корем по гръб или поне да вкара ръка под корема му. Напразно — грамадата руска плът само сумтеше и нищо не усещаше. Олег Степанов се отчая, седна във фотьойла до писалището, бръкна в собствения си панталон и се зае. Пред него имаше снимка — двама голи младежи и голо момиче на фона на морски прибой. Като гледаше тази снимка и сдържано ръмжеше, теоретикът започна и свърши. После грижливо избърса всичко и си тръгна, като остави на писалището телефонния си номер.