Василий Аксьонов - Остров Крим

— Такива ми ти работи, Танка, да, такива ми ти работи — бъбреше той по пътя от летището, уж разказвайки за нещо, което се случило в нейно отсъствие, запъваше се, повтаряше, говореше някакви глупости, целият съсредоточен върху предвкусването.

В Москва, разбира се, валеше дъжд. Слънцето, което тук през последните години се беше превърнало в рядко природно явление, висеше като бледо петънце сред мътната пихтия над черните облаци, надвиснали над кулите на жилищния комплекс, над огромните букви, крачещи от покрив към покрив: „Партията е умът, честта и съвестта на нашата епоха!“ Таня изпитваше желание да обърне гръб на всичко това веднага — толкова бързи промени в живота, толкова нелепи прескоци!, — ала не можеше да обърне гръб, гледаше облаците, калта, излитаща изпод колелата на камионите, бледото петно и огнените букви, бичия наклон на главата на смутения от своето нескончаемо предвкусване съпруг и тъжно си мислеше колко бързо се уталожва развихреният от Лучников сърдечен смут, как отлита в миналото, тоест в джендемите, вечният карнавал на Крим, как вече и у нея самата започва да пошавва петнайсетгодишното познато „предвкусване“.

Той искаше да подхване делото си едва ли не в асансьора, после на стълбищната площадка и на вратата и, естествено, не би я пуснал по-далеч от антрето, но внезапно тя си спомни Лучников, седнал срещу нея в леглото, огрян от луната и протегнал към нея ръка, спомни си го и се вкамени, стегна се, дръпна се, втурна се към вратата. Ах, идиотка такава, забравих, какъв ужас, забравих да предам, не, не, ще трябва да почакаш, мили ми съпруже, ама не, трябва да побързам, забравих да предам, ама почакай де, като ти казвам, как не разбираш, забравих да предам ВАЛУТНИТЕ ДОКУМЕНТИ! Каква хитрост, какъв инстинкт — насред тази рядко позорна схватка, страшно притисната в съпружеската прегръдка, все пак се сети с какво можеше да го сепне, само с това един вид свещено понятие: валутните документи — и той веднага я пусна. Таня изскочи, втурна се, без да му даде да се опомни, скочи в асансьора, тупна долу, изхвръкна от входа, тичешком пресече улицата и вече тръшвайки се на седалката в таксито, забеляза на балкона изпълнената с нямо отчаяние фигура на съпруга си, статуята на Титан от остров Пасха.

В комитета днес нямаше абсолютно никаква работа, но тя обикаляше по коридорите много делово, дори припряно, както си беше нормално да се ходи тук. Всички я зяпаха — сред рутинното чиновническо племе, сляло се с вече банализираното лошо време, със слънчевия си тен, с белите си панталони и бялото яке от плътна материя — костюма, който вчера й купи Андрей от най-стилния магазин във Феодосия, тя изглеждаше като същество от друг свят, което впрочем си беше вярно донякъде: нали едва снощи бе летяла с питъра под искрящите небеса, едва предната нощ в „Хилтън“ я бе мъчил нейният любим мъж, едва вчера бяха вечеряли във френския ресторант на крайбрежната улица, бяха гледали луксозните кораби и яхти, поели на круизи от всички краища на света, а над тях на всеки четвърт час в тъмното небе бяха прелитали боинги за Сингапур, Сидни, Делхи… и обратно.

Ей така ще си ходя из проклетия комитет, докато си намеря белята, помисли си тя и наистина я намери. От първи отдел излезе близката й приятелка, секретарката Веруля с кръглите очи.

— Татяна, наковладили са те, честито, такъв донос никога не бях чела.

— Че кога успяха?

— Ето на, успяха…

— Кой?

— Не се ли сещаш?

Тя се сещаше, макар впрочем да нямаше голямо значение, кой бе авторът на доноса. Нито за миг не се бе съмнявала, че след срещата й с Лучников в службата й ще се получи донос. Смая я само оперативността — излизаше, че доносникът бе хукнал към Първи отдел направо от самолета.

— Майчице, там пише, представяш ли си, че две нощи си живяла в хотел с белогвардеец. Лъжат, нали?

Двете се настаниха в кътчето зад машинописното бюро, където никой не влизаше, и там запалиха донесените от Татяна цигари „Саратога“. Заради една такава цигара страстната пушачка Веруля беше готова да издаде всяка държавна тайна.

— Не лъжат, така ли? Е, браво на тебе. Ами че аз не за две, а за една такава нощ, за половинка, за четвъртинка дори, бих пратила на майната й цялата тая служба с всичките й гадни куки.

„Ама че история — помисли си Татяна Лунина, именно така си помисли в стила на своя съпруг, — ама че история“. Колкото и да е странно, атмосферата на комитета със сновящите по коридорите бивши шампиони успокояваше и ободряваше. Всичките тези дейци от спортното ведомство бяха или действащи лица в тези доноси, или техни съчинители, а често и едното, и другото. Някой току ставаше „неизлизащ“ за година, за две, за три, но ако през това време не се скапеше, не се пропиеше, не „изпаднеше от играта“, в края на краищата отново започваха да го изпращат отначало в соц-, а после и в капстраните. Така че нямаше по-подходяща дума от „история“, с която да си помислиш за това, пък и не си струваше да се мисли. В този момент Татяна не се сети за Андрей. Тя подари на Веруля цялата парфюмерия, която намери в чантата си, и й разказа за белия костюм, който уж не прави силно впечатление тук в Москва, обаче е купен във феодосийския „Мюр и Мерилиз“ за 600 тичи и там прави впечатление, всеки западен човек от пръв поглед разбира откъде може да е купена такава дрешка. В кьошето от време на време започна да се чува собственото й име. „Да сте виждали Лунина?“, „Разправят, че Таня Лунина била тук“, „Сергей Палич питаше — дали не сме виждали другарката Лунина?“ Тя разбра, че трябва бързо да си обира крушите.