Василий Аксьонов - Остров Крим

— Да вървим, Андрей — тревожно изрече Мустафа. — Да влезем в храма!

— Погледни как се издига от палубата този великолепен ракетоносач — каза Лучников. — Най-съвременна техника. Вертикално излитане. Изобщо погледни колко ефектно е всичко, с какъв размах е режисирано. Погледни какво става в небето — вертолетите кръжат като мухи…

— Там май има и един наш — обади се Мустафа, загледан в небето. — Погледни, ей го там, над всички, небесносин, със знак във всички цветове на дъгата.

— Това е героят самотник! — разсмя се Лучников. — Нима не разбираш? Според замисъла на сценариста това е героят самотник!

Авионосецът подмина края на носа, но все още беше много близо, стърчащ над морето, сякаш съревновавайки се със самия храм „Свети Владимир“, построен в началото на века на мястото, където първият руски княз Владимир е приел християнството.

Изведнъж авионосецът изрече с огромен безизразен глас:

— Отрядите на Попов и Ерофеев да се строят на трета палуба за среща с представители на местното население. Внимание! Командирът на кораба поздравява младите матроси по случай началото на службата им… — Авионосецът леко се извъртя и гласът му позаглъхна.

— Мустафа, ти разбра ли най-сетне какво става около нас? — усмихнат попита Лучников.

Младият красавец тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от натрапчив кошмар: пустинен нос, полумузей-полугробище, тежък руски храм във византийски стил, гигантски, навлизащ в Севастопол стоманен храм на Съветите, бинтован труп на млада жена на мозаечен под, нейният кикотещ се любовник, излегнал се край колоната… Мустафа се обърна и изтича навън от черквата.

— Ами че това са снимки, снимат филм! — кикотеше се Лучников, който не забеляза изчезването му. — Дума да няма, американски размах! Браво, Октопод! Днес ще засенчиш и „The longest day“, и „Apocalypse now“ 122 122 „Най-дългият ден“ и „Апокалипсис сега“ (англ.). — Б.пр. . Поздравявам те, Витася, ти, разбира се, си постановчикът! Браво, браво, гениално замислено! И флота сте купили, и авиацията, сериозна игра! Обаче как ме разиграхте междувременно! Сигурен съм, че и сега ме снимате. Сцената на полудяването сред античните развалини. Виждам, и без мен прекрасно сте се справили със сценария. А смъртта на Кристи е направо подарък за вас, нали? Може би пак някой ваш асистент, някой манхатънски педеруга е хвърлил клечката по нея? Нов творчески метод — снимки хепънинг! Браво! Как не се сетих веднага, че всичко това от самото начало са трикове на Халоуей. Дори там, на „Площада на Барона“, не се сетих, когато целият им екип се кодошеше с мен… Добре, бе, снимайте. Аз пък ще се кикотя. Сигурно този мой кикот ви трябва. Моля! За нищо не ми дреме! Ха-ха-ха! Жалко, че Кристина не може да се посмее за вас. Кристина, ти не можеш да се посмееш за джентълмените, имаш чудни зъбки, на екрана това щеше да звучи екстра! Супер, както ще каже Витася. Нали, Витася? Не съм забравил московския ви жаргон, нали? Ами къде е нашият самотен герой? Ха-ха-ха, ето го и него, самотния герой! Сам сред ятото червени скакалци! Да се шашнеш!

Всъщност онзи, когото Лучников наричаше „самотен герой“, беше неговият най-близък приятел, командващият кримските форсиз полковник Чернок, и той далеч не се чувстваше като „самотен герой“ по холивудски. През целия този ден до този час той бе кръжил над местата, където на Острова навлизаше тази наистина немислима по численост и тежест армия. Мащабът на празника „Пролет“ май значително надвишаваше братската помощ за Чехословакия.

Чернок имаше прекрасна машина, свръхвисочинен вертолет марка „Дрозд“, произведен от местния авиокомплекс „Сикорски“. Той седеше в остъклената част до пилота. Във всеки един момент можеше да се обърне с креслото си към екрана на видеофона и да влезе във връзка с командира на всеки полк. В задната част на кабината двама млади офицери с помощта на компютърна система получаваха и обработваха информацията.

Цялото висше ръководство на форсиз (или почти цялото) се състоеше от членове на СОС и на многобройните си съвещания всички офицери вече десетки пъти бяха обсъждали различни варианти на операция „Присъединяване“. Никой впрочем не бе предвидил варианта, който бе започнал снощи и бе продължил да се развива час след час, като катастрофално увеличаваше мащабите си.

В един момент Чернок дори се усъмни в стратегическата мъдрост на московските маршали и в тактическите умения на съветските генерали. Компютърната система и наблюденията от високо показваха как гигантските войскови съединения внезапно съвършено неоправдано опират едно в друго или се заковават намясто в странна неподвижност, а към тях напират други, неоправдано подвижни. В няколко точки от Острова се бяха образували немислими за правилата на съвременната наука струпвания на хора и техника. Общият замисъл се очертаваше много мъгляво за Чернок. Изглежда, беше — ако изобщо съществуваше — не особено „елегантен“. Военната наука в Москва явно изостава от съветската шахматна школа, помисли си полковникът и си представи доклада си до Академията на Генералния щаб, където той в името на общата за руското оръжие полза щеше да разкрие забелязаните недостатъци. Впрочем те едва ли ще ме слушат, ще ме пратят механик в някое затънтено място. Така или иначе, можеше да се забележи, че настъпващите части се стараят да затворят в „котли“ разположенията на кримските полкове, летища и морски бази. Чернок обиколи с вертолета почти всички важни места от Сари Булат до Керч, като разговаряше по видеофона с командирите. Всички бяха весели, всички се подготвяха за срещата, всички вдигаха на мачти държавните знамена на СССР. На няколко места пред видеофона се явяваха вече съветски офицери с рангове от майор до генерал-майор. Всички питаха Чернок за местонахождението му и любезно го канеха на лична среща. В един момент той осъзна, че тези офицери не могат сами да установят местонахождението му, защото не умеят да боравят с кримската техника, а няма кой да им помогне, защото… защото… Какво има да се самозалъгва! Ясно е, че те изолират нашите командири. Странно, нима не разбират, че това може да доведе до неочаквани последствия, до братоубийствени колизии?