Василий Аксьонов - Остров Крим

Той вдигна тялото й и бавно тръгна към храма. Насреща му по алеята, настлана с натрошени раковини, покрай античните руини и православните кръстове тичаха три фигури и той ги разпознаваше с приближаването им: отец Леонид, Пьотър Сабашников с монашески одежди и Мустафа.

— Ето — каза Лучников, предавайки тялото на Кристина в ръцете на отец Леонид. — Приемете я, отец Леонид. Тя беше родена като католичка, но прие православието. Много ме обичаше. Какво значение има — католицизъм, православие?… Всички християни трябва да бъдем заедно, когато по света стават безнравствени събития, като ей това снимане на филм.

— Филм ли, Андрей? — Сабашников го прегърна през раменете. — Ти наричаш това снимане на филм?

— Дори ти не си се сетил — засмя се Лучников. — Какво остава за обикновените хора? Представи си каква психологическа травма е това за тях! Любопитно ми е кой е дал на бандата на Халоуей разрешение за тази масирана гавра?

— Да влезем в храма, деца мои — каза отец Леонид. — Ще бъдем заедно. Тази нощ ще дойдат много хора, така ми се струва. Ела и ти, Мустафа. Бъди с нас. Няма да обидиш исляма, ако останеш днес с нас.

— Почти не познавам исляма, аз съм будист — измънка младежът.

Отец Леонид крачеше широко и силно. Белите крачета на Кристина висяха от сгъвката на ръката му. Лучников се разрида внезапно, като гледаше как се люшкат.

— Андрей — обърна се към него отец Леонид. — Утеши се. Преди един час кръстих тук внука ти Арсений.

Нос Херсонес навлиза в морето с каменни урви, но под урвите още се точи тясната ивичка на чакълестия плаж. Там в едно от миниатюрните заливчета се готвеха за бягство четирима младежи — Бенджамин Иванов с приятелката си, черната татарка Заира, и Антон Лучников със законната си съпруга Памела; впрочем бяха петима — в бягството участваше и новороденият Арсений. В заливчето те намериха изоставен от някого открит катер с окачен мотор „Меркурий“. В катера имаше и двайсетлитрова туба с бензин — горивото беше напълно достатъчно, за да стигнат до турския бряг.

Антон и Памела, потресени от всички събития на отминаващия ден, седяха, долепили хълбоци един до друг, а гърбовете им се притискаха до отплаващия от тях Остров Крим. В последните предавания на вече заглъхналия Ти Ви Миг се бе мярнало съобщението за смъртта на дядо Арсений и за арестуването, или както деликатно се бяха изразили подплашените тивимиговци, за „временното изолиране“, на Андрей. На коленете им обаче лежеше новороденият Арсений — главичката върху коляното на татко му, дупето — върху бедрото на майка му. Чувствата, раздиращи Антон, бяха толкова силни, че в края на краищата той изпадна в някакво зашеметено състояние. Жена му с нищо не можеше да му помогне — разкъсвана от мъките на раждането, от съжалението си към Антон, от нежността си към бебето, от страха си пред бягството, тя също бе изпаднала в летаргия.

Впрочем енергията на Бен-Иван стигаше и за петимата. Той се чувстваше в свои води, бягството беше неговата стихия. Бягството е моят творчески акт, беше казвал винаги. Винаги съм благодарен на онези, които ме арестуват, защото предчувствам новото бягство. Ще бъда много разочарован, когато Русия отвори границите си.

Заедно с милата си приятелка, вечно потропващата някакъв танц Заира, Бен-Иван беше приготвил всичко на катера, а после, без изобщо да му пука, бе отишъл на „повърхността“, както се бе изразил, тоест в най-близкия супермаркет, бе донесъл от там одеяла, наметала, огромна торба с храна и напитки и дори Си Би радио. През смях разказваше за „нашите момчета“, тоест за съветските войници, в супермаркета, един от безбройните филиали на „Елисеев-Хюз“ — с какъв възторг ги посрещат там, как лапат бисквити „Афтърейт“ и печени бадеми и как се „разкапват“ от възторг.

— Ще изчакаме ли нощта, Бен-Иван? — попита го Антон.

— В никакъв случай! — възкликна „артистът на бягството“. — През нощта тук навсякъде ще шарят прожектори. Всеки миг ще изстрелват ракети. Ако ни открият през нощта, край с нас.

— Ами ако ни открият сега? — доста весело се поинтересува Заира.

— Сега е друго, кара къзъм, сега слънцето слиза към хоризонта, завършва един горещ ден от историята, здрачът е часът на пролуките, на разпарящите се шевове, часът, когато се виждат отворите към езотеричния свят, когато за някакъв миг се губи спокойствието и кристалните сводове леко се полюшват. Разбирате ли?

До началника на сигналната вахта на авионосеца „Киев“ капитан-лейтенант Плужников приближи един от операторите, старши матрос Гуляй.