Василий Аксьонов - Остров Крим

— Другарю капитан-лейтенант — каза той и изведнъж някак се притесни, запъна се, сякаш съжали, че бе приближил.

— Кажи де, Гуляй — намръщи се капитан-лейтенант Плужников, който броеше минутите до края на вахтата и мечтаеше за уволнението на брега. — Наред ли е всичко, Гуляй? — офицерът вече усещаше от страна на матроса някаква „самодейност“, така наречената инициатива, усещаше също, че матросът вече съжалява за „самодейността“ си, но не смее да се откаже. — Досра ли ти се? — попита той Гуляй.

— Ами, разбирате ли, другарю капитан-лейтенант — с нескрита досада каза старши матросът, — на прибора виждам обект.

„Ах, ти, говедо такова, Гуляй, мислеше си Плужников, загледан в светещата буболечка в ъгъла на екрана. За чий дотърча тук при мене? Какво ти пука, за тая буболечка, животно недно? Може там да се люшка някое салче или някакви момчета от нашата армада да се чупят в Турция. За чий, а… Сега ще трябва да докладвам на командира, че тоя Гуляй може и да ме изпее…“

Той внимателно се вгледа в лицето на старши матроса. Чудесна муцуна има момчето — добре очертано, чисто, не, такъв няма да те изпее. Впрочем точно такъв може и да те изпее. Тогава се върна при своя пулт, свърза се с командването, докладва, както му е редът: обект, движещ се от брега към неутрални води, в сектор хуй минус и три хуя на квадрат…

Началник-вахтата на кораба капитан първи ранг Зубов страшно се ядоса на капитан-лейтенанта. Кой го дърпаше за езика? Чудо голямо, някакви менгияни бягат с някаква гемийка. Класовото съзнание не се пробужда за един ден у всички. Като бягат, да бягат, повече място ще остане. Няма да докладвам на никого, а на Плужников ще кажа, че ще го представя за награда. До Зубов стоеше неговият помощник, капитан втори ранг Гранкин, и се правеше, че нищо не е чул, само едва забележима усмивка се плъзна по лицето му, извърнато към подскачащите над силуета на Севастопол рекламни светлини.

„Тоя педераст ме подлага на психологически тест, помисли си за Гранкин Зубов. Я аз на тебе да ти начукам един психологически, Гранкин-Хуякин“.

— Докладвайте на командира — нареди Зубов, като си мислеше, че Гранкин сега ще започне да се прави на недочул и така ще се издаде, онзи обаче начаса включи селектора и докладва на командира всичко, което трябваше и, естествено, изви поглед към Зубов — демек той, Гранкин, е чактисал всички шибани подробности.

Командирът на авионосеца контраадмирал Блинцов през това време се намираше в собствената си спалня — бе се оттеглил там за личен разговор със съпругата си, която в този момент, както обикновено, се намираше на вилата им в Переделкино. Трябваше да уточни с нея списъка на покупките във все още капиталистическия Севастопол и най-важното, да научи чрез известни само на тях двамата намеци какво става с по-малкия им син Слава, прибрал ли се е снощи или се е „чупил“ при своите „хипари“ на „Цветной булевард“.

И, не щеш ли, този неприятен офицер Гранкин проявява „самодейност“, навира се със съобщението си за някаква идиотска „буболечка“ в морето. Вярно, службата се крепи на такива като Гранкин, но тези престараващи се твари не могат да събудят симпатии. Виж, Зубов се държи, като че пикае на всичко, но е свястно копеле, добре поема напитките и е талантлив специалист…

Така или иначе, петнайсет минути след сигнала на старши матроса Гуляй от борда на авионосеца „Киев“ по посока на „буболечката“, пълзяща в безкрайното море, излетя боен вертолет, пилотиран от старши лейтенантите от флота на СССР Комаров и Макаров.

— Гледай, Толя — каза Комаров. — Сякаш Гърция виждам отляво, сякаш цялата митология…

Пустият нос Херсонес проплава отляво, след което те рязко се насочиха към морето.

Катерът се движеше добре, от време на време дъното му подскачаше върху неголемите вълни, които идваха сега от юг. Слънцето залязваше отвъд Севастополските хълмове, небето и морето зад бегълците горяха с дивен пламък и от този дивен пламък се пръкна и увисна над катера зловещо водно конче. Нима това е краят, помисли си Антон, стискайки раменете на Памела, нима в един и същи ден ще дойде краят на всички ни, краят на Лучникови? Жена му трепереше и плачеше. Заира се развика, вдигнала длани към вертолета:

— Момчета, не ни закачайте! За Бога, съжалете ни!

— Внимание, лягам на кръст — делово каза Бен-Иван, изпълзя към кърмата, легна по гръб и разпростря ръце, образува фигура на кръст и устреми към кабината на вертолета мощен „отклоняващ“ поглед. От напрежение кракът и главата му подскачаха.