Василий Аксьонов - Остров Крим

— И вие на мен — каза Лучников.

— Кажете, Андрей, вие предполагахте ли, че всичко ще стане именно така? — попита Мустафа.

— Не бях очаквал такива мащаби — каза Лучников.

В заведението влязоха трима съветски войници, три „сини барети“ с автомати на раменете и кинжали на кръста. Разбира се, те за пръв път влизаха в западно заведение и сега явно бяха много смутени, буквално „изгубени“. Като се побутваха и кисело се усмихваха, те вече се канеха да си тръгнат, когато към тях с отворени обятия се устреми мустакатият красив собственик.

— Братя! Господа! Джентълмени! С какво мога да ви бъда полезен?

Всички в заведението бяха радостно потресени от присъствието на новодошлите, всички се извърнаха към тях с толкова мощно радушие, че на войничетата свят им се зави.

— Дринк — каза едното, крехък блондин. — Ще може ли малко вода? — с мъчителни жестове, като подпъхваше автомата си някъде под мишницата, той се опита да обясни на „баровското“ множество цялата скромност на желанието си.

— Жадни сте били, момчета, а? — възхити се собственикът. — Бира „Левинбрау“ ще свърши ли работа?

Войниците изумено и боязливо се спогледаха. За тях вече бе разчистена маса, отваряха се безумно красиви „западняшки“ кутии студена златиста бира. Вече им носеха и хрупкави франзелки, и най-крехка шунка, и огромно дървено блюдо с двайсет вида сирене, а околните ги гледаха с умиление и възхита.

Войниците се почудиха, почудиха, преглъщайки слюнки, докато най-сетне блондинчето каза: „Ей, супер!“ и всичките трима започнаха с невероятна наслада да пият и замезват. Някой им наля по чашка „Метакса“ и войничетата, дето се вика, „съвсем се разкапаха“.

— Приятен апетит — каза собственикът.

Десантниците зяпнаха, чак сега успяха да проумеят, че им говорят на руски.

— Значи говорите по нашенски? — попита блондинчето.

— Ами нали сме си ваши? — извика собственикът. — Ние сме ваши, а вие сте наши! Тук при нас всичко е като при вас!

Войниците се спогледаха и избухнаха в смях.

— При нас няма такива работи! — кикотеха се те. — При нас всичко е различно.

Оказа се, че един от тях е от Кострома, а двамата са от Калуга.

— Сега ще ви изпеем една стара песен, чужденци, слушайте! Я хайде живни, Калуга, развесели се, Кострома!

Скоро цялото заведение пееше стара — оказа се, още фронтова! — песен и всички подаряваха на войничетата за спомен разни дреболии: часовници „Омега“, запалки „Ронсън“ писалки „Монблан“, пръстени с камъчета и тям подобни.

Мустафа наблюдаваше войниците от бара.

— Мразя тези тъпи боклуци — каза той.

— А не бива — каза Лучников и сложи дясната си ръка на рамото на момчето.

— Знам вашата концепция, ага — каза Мустафа, — следях речите ви. Не разбирам. Извинете, аз се прекланям пред вас — човека, спортиста, мъжа, но когато разсъждавам за концепцията ви абстрактно, ми изглеждате като гърбав и злобен урод от подземията на Достоевски…

— Отчасти си прав — проговори Лучников. — Гърбав съм, но не съм злобен. Слушай, Мустафа, ти от кой род си?

— На Ахмед-Гирей — небрежно подхвърли момчето.

— О, сериозно? Гордият хан Ахмед-Гирей? — изненада се Лучников.

— Цялата ни гордост остана в миналото — каза Мустафа. — Баща ми е борсов спекулант. Извади късмет, сега е в Африка. Впрочем как мислите, може ли да се върне? Може би ще стане секретар на райком? Нали има такива прецеденти. Принц Суфановонг…

Изведнъж той прекъсна саркастичната си реч и се загледа зад рамото на Лучников. Той се обърна. Вратата на заведението бавно се отваряше, но зад нея нямаше никого, зад нея имаше слънце, вятър и нещастие.

…Докато бяха пили мартинито и коктито, на бензиностанцията наистина бе съзряло едно нещастие.

Кристина бавно се бе придвижвала към колонката и редът й вече беше дошъл, когато от другата страна приближи масивен форд със задни крила, напомнящи плавници на акула, ръждясал символ на „златните петдесети години“. Кристина внезапно си спомни как като малка в Чикаго — първото място, където бе попаднала с родителите си след бягството им от Полша, се бе възхищавала на тези огромни коли. Сега рядко можеше да се срещне такава, обикновено карана от някой сноб.

Така и излезе — в ръждивата акула седеше от сноб по сноб: висок, прегърбен, с късо кожено яке, бричове и кожени гамаши! Колата беше от средата на столетието, а шофьорът сякаш бе останал още от началото му. За миг той изпревари Кристина и грабна маркуча. Кристина му се усмихна и протегна ръка, сякаш предварително му благодареше за любезността.