Василий Аксьонов - Остров Крим

— Странна акция на десантното съединение — хриптеше, бранейки се с лакът прочутият коментатор Боб Коленко, лицето му беше окървавено, отзад го избутваше, промушил цевта на карабината си под брадичката му, невъзмутима „синя барета“, но Боб Коленко виждаше прицеленото отнякъде око на оцеляла камера, затова продължаваше да хрипти: — Странна игра. Имитация на атака срещу средствата за масова информация. Вие виждате, господа, това момче ме души с цевта на карабината си. Май взема тази игра прекалено на сериозно…

Най-сетне каналът на Ти Ви Миг спря да излъчва, на екрана остана емблемата му — крилато око.

Разтревоженият собственик на кадилака гледаше Лучников.

— Тези негодници от Ти Ви Миг сигурно са се държали нетактично с нашите войски. Нали, господине?

Той превключи телевизора си на Москва. Оттам показваха в общ план улици на кримски градове, изпълнени с възторжени тълпи. В небето група парашутисти образуваха в забавен скок думата СССР.

Лучников видя, че танковете потеглиха.

— Там е баща ми — каза той на Кристина. — Ще опитам да си проправя път до площада. Седни да шофираш.

Тя трескаво, с някакво жабешко движение се вкопчи в него. Той изведнъж изпита отвращение към нея и точно тогава забеляза как от някаква каравана на петдесетина метра встрани група пияни господа го сочеха с пръсти и се кикотеха. Той им хвърли бегъл поглед, отначало не ги позна, но после ги позна и се вгледа внимателно в тях. Бяха веселите американски кинаджии начело с Халоуей Октопода и сред тях — най-пияният, най-разюздан и най-оскърбителен довчерашен негов московски приятел Витася Гангут. Именно той, а не те, сочеше Лучников с пръст и мръснишки се кикотеше, а като улови погледа му, съвсем се разлигави. Превивайки се от смях, крещеше нещо право към Лучников, като му сочеше плуващите около статуята на Барона куполи на съветските танкове, превиваше се, хващаше се за корема, а после измъкна от джоба на якето си някаква зелена книжка и някак тържествено я показа на Лучников. Американски паспорт, сети се Лучников. Смята, че е недосегаем, свободен гражданин на света, а аз — вече крепостен селянин на Степанида Власиевна. Обърна гръб на кинобандата така, сякаш тя не беше наблизо, свали шапката от главата на Кристина, започна да я гали по косата, да я целува и успокоява.

— Why, baby? Take it easy, easy, easy. I want you. I love you 119 119 Защо, малката ми? Спокойно, спокойно, спокойно. Аз те желая. Обичам те (англ.). — Б.пр. . Тя се успокояваше, пръстите й отпускаха сакото му, тихо пълзяха по гърдите му… тя дори се усмихна.

Наблизо се мярна някаква сянка, с огромен скок някой се прехвърли през кадилака до тях.

— Лучников, станете! Искам да ви фрасна по муцуната!

Пред него стоеше млад красавец с мургаво, рязко очертано лице — истински яки, с раирана фланелка и бели дънки. Лучников успя да улови полетелия юмрук. Докато двете мускулести ръце се бореха, той се взираше в гневното и презрително лице. Къде беше виждал това момче? Най-сетне си спомни — неговият съперник от „Антика ралито“, носителят на трета награда. Ръката му се отпусна.

— Маста фа! Вие ли сте?

Младежът с демонстративно отвращение бършеше ръката си в дънките.

— Аз съм Мустафа, а не Маста Фа — каза яростно той. — По дяволите това яки! Мамка им на всички руснаци! Всичките сте боклуци! Аз съм татарин! — клокочеща кримска кръв, смесица от англо-руско-татарски изрази, заплюване в краката. — Да знаете, че не ви заплювам в лицето само от уважение към възрастта ви. Нищо друго не уважавам у вас, всичко останало презирам!

— Умолявам ви, Мустафа — тихо каза Лучников. — Къде е Антон?

— За синчето ли си спомни? — злобно се засмя Мустафа. — Къде бяха родителските ви чувства по-рано, сър? Впрочем вие сте една и съща стока, руски свине! Чакайте хазават 120 120 Или джихад (ар.) — свещена война — Б.пр. !

— Умолявам ви — повтори Лучников. — Умолявам ви, ако знаете, кажете ми — Памела роди ли?

Танковата колона пое към булевард „Януари“ и задръстената колона автомобили започна леко да се раздвижва. Отзад запищяха клаксони.

— Ще падна на колене пред теб, Мустафа — каза Лучников.

Нотки на съжаление се мярнаха в свирепия глас на новоизпечения ислямски воин.

— През нощта тръгнаха за Коктебел, за Сюрю Кая. Не, не беше родила още — каза той. — Съветвам ви да си вдигате чукалата от нашия Остров — и белите, и червените…

— Благодаря ти, Мустафа — каза Лучников. — Успокой се, приятелю. Не се гневи. Разбери, целият ни предишен живот свърши. Започва нов живот.