Василий Аксьонов - Остров Крим

— Каква е тази идиотщина, господин Лучников? — попита собственикът на кадилака. — Можете ли да ми обясните смисъла на този фарс?

Камерите се плъзгаха по карето от старци и внезапно едно особено усещане споходи Лучников: това наистина беше армия, а тези развалини бяха воини и всички дефекти, които бе причинило времето на телата им, и амуниции, кой знае защо само подчертаваха това усещане за „войска“. След минута Лучников видя човека, когото не се бе и съмнявал, че ще види в това каре — баща си. Арсений Николаевич стоеше в първата редица, където бяха заели места най-запазените, най-юначните наглед. Някои от тях пъчеха гърди с кръстове и медали, перчеха се и съвсем глупашки виреха нос. Лучников-старши със своите полковнишки пагони на юнкерския шинел просто стоеше, подпрян на винтовката, в позата, в каквато вероятно те, момчетата, бяха стояли в паузите между атаките срещу Каховка. Странно изглеждаше редом с него репортерът на Ти Ви Миг със сребристото си яке с фирмена емблема на гърба. В дъното на кадъра над морето от глави, цветя, знамена и лозунги светеха фаровете на бавно приближаваща танкова колона.

Президиумът на Съюза на Белия воин, както е известно, отхвърли решението на Временната държавна дума — чу той спокойния глас на баща си. — Намиращото се тук поделение на Въоръжените сили на Юга на Русия, вярно на клетвата си, застава срещу нахлулата армия на червените.

— Но, професоре — репортерът показа на камерата ухиленото си лице.

— Полковник съм — меко го поправи Арсений Николаевич.

— Извинете, полковник, но нали Генералният щаб и целият личен състав на нашите форсиз приветства сливането си с героичната армия на великия Съветски съюз.

— Ние не сме ви форсиз! — кресна застаналият до Арсений Николаевич плещест старец. — Ние сме доброволци! Руска армия!

— Руската армия смята да се бие, така ли? — попита репортерът.

— Смятаме да капитулираме — каза Арсений Николаевич. — Доброволческата армия капитулира пред превъзхождащите я сили на неприятеля — той се позасмя. — Съгласете се, думата „капитулация“ звучи по-нормално от…

Свръхмощен радиоглас заглуши „ненормалната“ дума.

— Незабавно освободете платното! След пет минути започва преминаването на танкови колони!

Стотици, хиляди коли, застанали плътно една до друга, деляха Андрей от Арсений. Беше невъзможно да си проправи път до баща си, по никакъв начин не можеше да го спаси. Започна хаотично движение, в което сред нестройната глъчка се чу ясно:

— Равнис! Мирно! Ходом марш!

Карето изправи глави и бавно тръгна напред. За последен път Андрей Лучников видя баща си, когато той с доста енергично движение отмести от себе си сребристото яке на Ти Ви Мига.

Сега камерата следеше събитията отвисоко и неочаквано се оказа, че между челните танкове и батальона от старци има нещо като асфалтово езеро, напълно подходящо за историческата процедура на капитулацията. Може би самите Ти Ви Мигове се бяха погрижили за появяването на това пространство, за да снимат „трагикомедията“. За тези фанатици, за тези безумци на спонтанното пряко предаване не съществуваха нито емоции, нито опасности.

Над батальона от „доброволци“ се разпростря доста голямо и съвсем ефективно бяло знаме като знак за капитулация. В предната редица старците носеха сведено трицветно знаме на Русия и няколко полкови знамена.

В един момент камерата се плъзна по младите лица на съветските танкисти. С шлемофоните си те изглеждаха съвсем невъзмутими, само двама-трима бяха леко зяпнали, което, естествено, им придаваше малко глупав вид. Танковете все още стояха и не тръгваха, техните прожектори засилваха светлината от софитите на Ти Ви Миг. Сега невидимият коментатор говореше на английски с такава скорост, сякаш течаха последните минути на финален мач за Световната купа:

— Завладяващо и същевременно доста трогателно символично събитие! Със закъснение от шест десетилетия Бялата армия слага оръжие пред Червената. Погледнете тези треперещи старци, това са същите онези въодушевени младежи от Ледения поход. Колко са останали, къде са се разпръснали техните традиции? Кои са сега и пред кого капитулират?

Старците хвърляха на асфалта пред танковете ръждивото си оръжие и се отдръпваха настрани, където отново се строяваха с вече наведени глави и сключени зад гърбовете ръце.

Изведнъж нещо мигновено се промени. Изчезнаха лицата на танкистите и люковете се затвориха. Насред думата се задави коментаторът. Между танковете се появиха тичащи с готови за стрелба автомати „сини барети“. Без да обръщат внимание на старите белогвардейци, а само избутвайки ги, десантниците се втурнаха към платформите на Ти Ви Миг. Изображението на екрана заподскача. В някакъв момент Лучников видя как двама войници извиваха назад ръцете на момчето със сребристото яке, после всичко стана на пукнатини — бяха ударили с приклад камерата, след това на екрана се появиха три бягащи сребристи якета и преследващите ги десантници. Упоритите фанатици продължаваха да снимат собствения си разгром.