Василий Аксьонов - Остров Крим

Отзад свиреха десетки коли. Лучников седна на волана. В последния момент улови върху себе си погледа на младежа и не видя в него нито презрение, нито гняв, а само кучешка тъга.

— Скачай на задната седалка! — извика той.

Пред тях се беше отворила пролука и питър турбото, ръмжейки в най-добрия си стил, се устреми към Паметника на барон Врангел.

На площада около статуята се виждаха следи от странна битка, по-точно побой: парчета стъкло, парцали от сребристи якета, смачкано от танк фургонче. Край паметника стояха група объркани полицаи. С тревога се взираха към далечния край на безкрайния „Синопски булевард“, където вече се бяха появили фаровете на нова танкова колона. Лучников спря и попита един от полицаите къде са се дянали старите вревакуанти.

— Всички са извозени до различни болници — доста учтиво отвърна полицаят, изведнъж го позна и застана мирно. — Тук здравата ги натупаха, Андрей… получиха травми… ммм… баща ви, Андрей…

— Какво?! — ужасен извика Лучников.

— Не, не, не се тревожете… само ръката, счупена му е само ръката… Приятелите му го прибраха… елегантни хора… да-да-да. Две много елегантни дами с русо-балт… тъй вярно, Андрей, с вашия дядди всичко е яки!

— Сержант, бихте ли ми направили една услуга? — попита Лучников.

— На вас ли, Андрей? Щастие е за мен, Андрей! — добродушната муцуна разцъфна в усмивка.

— Вземете този телефонен номер, обадете се, ако обичате, на господин Хуа и му кажете всичко, което знаете за баща ми. Незабавно да го открие и да го закара в Коктебел. Аз ще бъда там.

— Иеп, capa, иеп — сержантът веднага си запробива път към най-близкото заведение.

Лучников трябваше няколко пъти да обиколи Барона, докато успя да се гмурне в един от тунелите на Подземния възел. Докато обикаляше, не го напускаше мисълта, че трябва да направи още нещо тук, на този площад, нещо, което е забравил, а е необходимо… Да се прекръстя, спомни си най-сетне, пред черквата „Вси светии, възсияли над земята руска“… В последния момент, когато вече влизаше в подземния тунел, успя да хвърли поглед към прозрачното кълбо на черквата и да се прекръсти.

Под земята в оранжевата светлина на безкрайните фенери, както обикновено, летяха стотици автомобили и изглеждаше така, сякаш всичко бе нормално, нищо не се случваше и животът си течеше нормално в тази нормална суперцивилизация.

— Защо сам не потърсиш баща си? — извика му Кристина. Тя май съвсем се бе овладяла и дори бе запалила цигара.

— Защото трябва да прибера Антон! — извика Лучников. — Татко вече се изяви, момчето обаче може да направи доста глупости!

— Определено! — извика някой отзад.

Лучников се извърна и видя свилия се на задната седалка Мустафа. Протегна ръка назад към него и усети под дланта си твърдата мокра буза на момчето.

— Извинявай, Андрей ага — извика Мустафа. — Бях в нервна криза.

Лучников го потупа по бузата и отново отпусна ръка на волана. Кристина радостно се извърна към Мустафа и започна да го целува през седалката.

Скоро изскочиха на Източния фриуей и от естакадата видяха разгръщащата се величествена картина на военно-спортния празник „Пролет“. Кой знае защо естакадата беше свободна откъм военна техника и по нея както в скучните дни на независимостта продължаваха да летят разнопородни глутници коли, може би генералите стратези не вярваха в здравината на свръхмощните стоманени подпори. Виж, долу всички пътища бяха претъпкани е танкове, бронетранспортьори и военни камиони, колоните май се движеха доста хаотично, блъскаха се и задълго спираха, образувайки уродливи стада от сиво-зелени животни, сякаш стълпили се за водопой. Навсякъде висяха и прелитаха от място на място многобройни вертолети. Основната им задача в тази местност беше сякаш да координират движението на колоните, но те, изглежда, не се справяха с тази задача, сиво-зелените стада помръдваха едва-едва и растяха ли, растяха, натрупваха се. На местата, където се излизаше от фриуея, се образуваха задръствания от коли. Самият фриуей засега беше относително свободен, във всеки случай турбо питърът без много усилия удържаше скорост сто и десет. От време на време от пустотата, от слънчевото сияние на звена по два изникваха страховити, свистящи двуопашати „Миг–26“. Те минаваха над естакадата и се разтваряха в синевата. Някъде надалече, по на юг, май в района на Баксан или Там Даир, в небето висеше тъмен авиооблак. Там по всяка вероятност кацаше парашутен десант.