Василий Аксьонов - Поколение на зимата

Октомврийската командировка в морската крепост изглеждаше като обичайно делово пътуване на висш командир — със специален вагон до Ленинград, а оттам с пристанищен катер до пристана в Уст Рогатка. На пристанището, на брега и в града царяха пълен ред и ритмична морска организираност на всички служби. С отсечена крачка — на баня и обратно, преминаваха взводове с черни бушлати 9 9 Бушлат — матроска горна дреха от груб ленен плат. — Бел.пр. . Някои хорово пееха „Лизавета“. На линейните кораби тренираха начините за сигнализация. Над залива като пеликани сновяха модерните отскоро хидроплани. За всички времето се отмерваше от ясния звук на стъклените корабни камбани 10 10 На корабите времето се отмервало с пясъчни часовници по половин час. — Бел.пр. . Чисто морски, сякаш английски свят, но във всеки случай много далеч от руската действителност.

Нищо и никой не напомняше за събитията отпреди четири години. Само веднъж, качвайки се във форт „Тотлебен“, чу зад гърба си спокоен глас:

— Виждам, другарю комбриг, че добре познавате пътя.

Той рязко се обърна и срещна погледа на старши артилериста. „Вие… вие тук ли бяхте? Тогава? Възможно ли е?“ По-късно Никита се измъчваше, осъзнал, че зад това недоумение се четеше нещо друго: „Защо не сте разстрелян?“

— Бях в отпуск — простичко, без никакви емоции каза артилеристът.

— Аз пък щурмувах форта ви! Затова знам пътя! — предизвикателно повиши глас Никита, макар да разбираше, че избухването му не е адресирано правилно и че след като артилеристът не е разстрелян, значи му е гласувано доверие, иначе непременно би споделил съдбата на отговорните пред народа и революцията за яростната експлозия на антиболшевизъм през март 1921 година.

Очевидно все пак фразата не бе съвсем на погрешен адрес, съдейки по това, че артилеристът отмести поглед и мълчаливо го прикани с ръка нагоре по стълбата — моля, ощастливете ни!

През целия ден Никита проверяваше как са поставени новите обуховски оръдия във фортовете „Тотлебен“ и „Петър I“, заедно с представители на завода и на командването на Балтийския флот вникваше в документацията и устните обяснения на артилеристите и едва привечер, като се позова на умора, остана сам и тръгна пеш към града.

Като че ли вече си даваше сметка, че го тегли натам, към площад „Якорни“, в центъра на тогавашните събития.

От приморския булевард видя външния пристан и сивите силуети на два гиганта, май бяха онези същите; колкото и да се стараеш, от паметта на оръдията и комините никога не ще изтриеш яростта на линейните кораби.

От септемврийската вечер, от щедрата вода наоколо, от браздящите рейда малки корабчета и от намигащите сигнали на гигантите лъхаше на свежест и изключителна чистота.

В онези дни цялото това пространство беше бяло, застинало сякаш навеки и зловещо. Линейните кораби стояха борд до борд до стената, заледени до най-горните надстройки, със слегнал се опушен сняг по палубите. Никита неочаквано забеляза, че дори той, разузнавачът, изпитва враждебно чувство към замръзналата Маркизова локва, както военните моряци наричаха Финския залив. По леда към крепостта се нижеха безкрайни редици в бели халати.

Четири и половина години след събитията, както стоеше пред паметника на Петър Велики и гледаше бурното пълноводие, комбригът от РККА 11 11 РККА — Работническо-селска червена армия. — Бел.пр. Градов се улови, че мисли и нещо друго: ако метежът бе започнал месец по-късно, нямаше да се справят с него. Освободени от ледения капан, линейните кораби щяха да се приближат до Ораниенбаум и да го обстрелват, като осуетят всички опити за концентриране на правителствените сили. Към „Петропавловск“ и „Севастопол“ сигурно щяха да се присъединят и два други гиганта, които през март все още бяха в устието на Нева — „Гангут“ и „Полтава“, а след тях и други кораби от Балтика. Трудно би могло да се гарантира дори за легендарния „Аврора“, нали и целият Кронщад седмица преди метежа се смяташе за опора и гордост на революцията.

Непобедимостта на въстаналия Балтийски флот почти със сигурност би подпалила фитила и би предизвикала серия взривове в цялата страна. Тамбовска област и без това вече бе пламнала. Неслучайно Ленин смяташе, че Кронщад е по-опасен от Деникин, Колчак и Врангел, взети заедно. Чистата вода щеше да предизвика гибелта на болшевишката република.

Спаси ни ледът. Исторически детерминираните събития и неуправляемите физически процеси в природата са в странна, би могло да се каже — във възмутителна зависимост. Ледът се оказа главният ни съюзник и при щурма на Крим, и при усмиряването на Кронщад. Дали не би трябвало да се издигне паметник на леда? Каква глупост — законите на класовата борба, базиращи се на леда, на забавеното движение на някакви жалки молекули!